ВОЙНАТА НА СУБКУЛТУРИТЕ

Ако не си мод, значи си рокер и обратно, т.е. същото като при хипстърите и суагърите, обаче по-радикално.

  • 14.03.2016
  • от Laura Napalmer

Докато гледах пилотния епизод на новия сериал Vinyl, вече бях добре сугестирана - Скорсезе, Мик Джагър, синът му и други. Въпреки това имах усещането за някакво екранно дежа-вю. Кратка справка в папка “адърс” и се сетих, че е заради началната сцена, която доста напомня на тази от култовата британска лента Quadrophenia.

И в двата случая главният герой прави кратък и дискретен пазарлък с търговеца на стока, жизненоважна за биохимичното равновесие на организма му, след което моментално се отправя към някоя дупка, предназначена за слушане на музика на живо.

През 60-те няма особено значение от коя страна на Атлантика се намираш. Щом искаш да бъдеш част от тренда, трябва задължително да членуваш в някоя улична банда.

Два филма, по случайност излезли на екран в една и съща година (1979 г.), отлично успяват да пресъздадат тази атмосфера. Действието на споменатия вече “Quadrophenia” се развива в Лондон през 1965 г. и изобилства от персонажи, напълно дистанцирани от традиционната за Обединеното кралство куртоазия.

 

Американският The Wanderers на свой ред ни пренася в Ню Йорк през 1963 г., за да илюстрира как точно една италианска улична банда от тийнове може да се впише в градската джунгла.

Quadrophenia всъщност е римейк на едноименната рок опера на легендарните The Who, а саундтракът му е повече от изпипан - ремикси на парчета от албума на групата и изпълнения на не чак толкова известни банди. Фактът, че два пъти е преиздаван с козметични намеси след първоначалния му рилийз (последно през 2000 г.), също трябва да те навежда на мисълта колко е добър.

Сюжетът на Quadrophenia се върти около враждуващите банди на модовете и рокерите – моторизирани субкултури, които са създали немалко хаос и безредици по улиците на Острова, досущ като футболните хулигани. И ако се чудите какво точно означава името на филма, недейте - просто една измислена дума, която подсказва за шизофреничното разчетворяване на личността на главния герой.

А черешката на тортата е дебютът на Стинг на малкия екран в ролята на пиколо и тартор на мод банда

(очевидно и неговият персонаж е имал проблеми с откриването на собствената идентичност).

Ситуацията по онова време е била горе-долу следната - ако не си мод, значи си рокер и обратно, т.е. същото като при хипстърите и суагърите, обаче по-радикално.

Рокерите са се приближавали повече до клошарията, яхнали своите харлита, навлечени с черните си кожени дрехи и развели перчемите ала Елвис.

Модовете пък са карали скутери, слушали са по-съвременна музика и са се носили елегантно - вталени костюми с акцент върху тънки вратовръзки с леко разхлабени възли.

Единственото общо между рокерите и модовете (освен придвижването на две гуми, снабдени с двигател) била тоталната им непоносимост едни към други. Рокерите презирали модовете и ги смятали за женчовци и сноби. Модовете на свой ред не пропускали нито една възможност да се присмиват на рокерите за тяхната старомодност и нечистоплътност. Напрежението между враждуващите лагери често ескалирало и бандите минавали далеч отвъд границата на словесните схватки. А ексцесиите по улиците неизменно присъствали по страниците на британския печат.

В този ред на мисли липсата на ожесточени сблъсъци между хипстъри и суагъри в наши дни може само да ни радва. Гледката на разкъсани щамповани тишърти, въргалящи се по тротоарите измежду кичури от оскубани екстеншъни, едва ли би се сторила приятна на някого.

Дори може да направим извода, че живеем в една идея по-цивилизовани времена, в които конфронтациите между различните модели на лайфстайл са посмекчени. А границите на стиловете все повече се размиват - до степен на еднаквост. За добро. Или за лошо. По-скоро и двете.

 

В ПО НАШИ ВРЕМЕНА - ТРИП ХОП И БРИСТЪЛ