СВЕТЪТ КАТО ГАРА ЗА (МНОГО ПОВЕЧЕ ОТ) ДВАМА

Посветено на всички мечтатели.

  • 11.03.2016
  • от Александра А.

Скоро реших да запълня дъждовна и студена вечер с филм. Пуснах си Wild. Най-накрая реших да видя Рийз Уидърспун като жена, която се бори с дългия път и раните, нанесени от живота. Планът беше да изгледам филма с една-две чаши вино и малко след полунощ да заспя. Да... колко е глупаво да се правят подобни планове. Вместо да заспя, стоях изправена до прозореца. Бях разстроена. Спряха ми тока и стоях сама на тъмно с всичките си въпроси и празна чаша вино. Филмът бръкна толкова, толкова дълбоко в мен. Започнах да мисля за преходността на живота, срещите и онези неизбежни раздели. Онези. Които са завинаги и когато някой отлита.

Спомних си как преди години пътувах във влака за един концерт край морето и срещнах прекрасна бивша танцьорка. Пътуваше със сина си – малък сладур, който не обича клоуни. Тези двамата бяха добри и трогателни хора. На гарата във Варна ме запознаха с бабата на момченцето, която беше прекрасно момиче на преклонна възраст. Беше облечена в черно и носеше косата си на дълга рокерска опашка. Завидя ми, че отивам на концерта. Каза, че трябва да гледа внучето и не може да слуша любимата си музика на живо. Посочи ми бусчето, към което трябваше да вървя, уж се усмихна, ама беше тъжна. Искаше да махне ластика за коса и да куфее, да изпие няколко бири и да слуша любимата си музика. Може би щеше да го направи по-добре от мен. Но момченцето я държеше за ръка. Нали някой трябва да го пази от клоуните. Отдалечих се и ме хвана срам за всички млади хора, които носим вятър в косите си, имаме цялата свобода на земята и все нещо ни мързи, боли и т.н. Тази жена беше такъв урок.

Намерих бусчето, качих се. Минавах покрай най-великите слънчогледови поля. Да можех да рисувам като Ван Гог... само да можех... но умея да мечтая. Гръдният ми кош се отвори и в него нахлуха спокойствието и свободата на пътя. Полята бяха безкрайни. Имах почти всичко необходимо в този бус. Себе си, една-две раници, цялата гледка на света, вятъра от прозорците, слънцето и пътя пред мен. Помня, че тогава се сетих за един друг бус...

Ако не си гледал Into the wild, моля, остави всякакви ангажименти настрана и веднага се запознай с една от най-животопроменящите истории на света.

Онзи специален magic bus ме научи на толкова много неща. Гледах филма като ученичка и няколко дни бях празна. Тогава разбрах колко велика може да бъде всяка душа, която срещаш по пътя си. Аз няма да имам смелостта да зарежа всичко и да тръгна сама, но в последните години жадувам за все повече пътешествия. Всеки преживява историята на Into the wild по свой начин. Мен ме събори представата за самотата. Е, все пак по пътя винаги има хора. Много хора, които са тръгнали от някоя гара, за да се срещнат с теб. Маврите имат поговорка, че този, който не пътува, не знае стойността на хората. И това е безпогрешната истина, която знае онзи, който е събирал битието си в няколко сака и раници.

Продължавах да стоя до прозореца. Сама в стаята. Без ток. Взирах се в тъмното и мислите се блъскаха яростно в главата ми. Какво може да причини киното... а съседите отсреща сигурно спят спокойно и просто чакат утрешния ден. А може би някои от тях приготвят раниците си? Всеки върви по своята пътечка. Пътечка... път... имаше един филм с Мартин Шийн. The Way. Поредното стискане на гърлото. Там имаше едни индивиди, които носеха много раници и много емоционален товар. Не се харесваха. Избягваха се, но пътят към Камино си знае работата.

Всеки свали от плещите си малко тежест. Не говоря за стопени провизии. Говоря за лекуване на рани.

За споделяне, за съпреживяване и за силно приятелство. През цялото време си мислех как не ми допада идеята някои хора да се пазят от всеки, да таят всичко в себе си, да не би някой да ги изпорти. Не ги разбирам. Винаги съм споделяла всичко с всеки, с когото усещам, че сме на едни вибрации. Обичам така да живея. Не мисли непременно, че брадатият човек на гарата, с огромната раница и слънчеви очила, е камикадзе или ще ти бръкне в джоба, за да вземе портмонето ти.

Чистата мъдрост на пътуването е срещата с хората. Те са всякакви и носят толкова много истории, които си струва да чуеш.

Могат да бъдат твое огледало, могат да те променят и научат, да те влюбят в себе си, но не и да те оставят безразличен. Когато си на някоя гара, огледай се и виж хората около теб. Не слагай таблет в страничния джоб на раницата. Сложи издание на Керуак. Няма значение дали си сам или с приятели... потърси с очи хората. На гарите, край релсите, под часовниците и таблата, там се пресичат пътища, там минават всички деца на пътя. Когато се научиш да докосваш с поглед и душа другите приключенци, прави го и в ежедневието и по улиците. Защото целият ни свят е една огромна гара. За теб. За твоята половинка. За Керуак. За Алекс Супертрамп (Да, трябва да гледаш Into the wild). Там всички чакаме нещо.

Влаковете ни закъсняват, случва се да ги изпускаме, друг път се качваме навреме. Понякога се налага да чакаме дълги, дълги и безкрайни часове нещо да се случи. Нека тези часове не са празни. Пресечи пътя си с човека от съседната пейка. Да, говоря за живота. Нали знаеш Джон Ленън, това дете на слънцето, какво казва? Казва, че животът е това, което се случва, докато си правим планове за бъдещето. Може и да се е превърнало в клише с годините. Няма значение. Гениално е.

Токът дойде. За няколко минути пътувах толкова навътре в себе си. Бях на местата, на които вече съм била, и мислех за срещите, разделите и за пътищата, по които ми предстои да поема съвсем скоро. Направих неуспешен опит да заспя. Нощта беше почти безсънна, но си струваше. Спах малко, но пък сънувах слънчогледи.