УБИХМЕ ЛИ ПЪТУВАНЕТО НА СТОП

За това, как малко по малко умира романтизмът на вдигнатия пръст

  • 23.02.2016
  • от Илина Григорова

Още си спомням първия ми път. Бях на едва 14 години. Бяхме и двамата мръсни, много уморени и доста неумели в тази материя. Още в началото ми изглеждаше като лоша идея и вече съжалявах. Три часа бяхме чакали под проливния дъжд на разклона на едно старозагорско село, преди най-сетне някой да спре и да ни качи в чисто новото си, излъскано до блясък опелче. Току-що пристигнал от чужбина чичко на 70 години, бивш професор. Докато ни караше към Пловдив, не спря да ни разпитва какво знаем за българските революционери и поети – особено много го вълнуваше Яворов, защото бил роден в неговото село. Няма нужда да ви казвам какъв процент от българската литература можехме да си спомним след уикенд на палатки. През цялото време държа прозорците отворени, въпреки че навън бе ранна пролет и хич не беше топло. Остави ни по домовете и ни заръча повече „никога на стоп, защото знаете ли какви има.”

След проливния дъжд и мокрите ми крака и аз бях убедена, че това не бива да се повтаря, не исках повече никога да пътувам така... но това стоя в главата ми само няколко дни. Последваха много подобни пътувания и дори като студентка продължих така да се придвижвам от София до Пловдив и обратно. Тогава това бе модерно и по пътищата бяхме много.

Все се натъквах на „конкуренти” по магистралата, с които си намигахме и се разпределяхме на равно разстояние, за да не си пречим. Така и не съм казвала никога на родителите ми как съм обиколила половин България на стоп.

Това е още една от добрите страни на това пътуване. Една романтична тайна, която ви свързва с приятелите в обща социална мрежа, много по-мощна и истинска от Фейсбук. 
Когато бях тийнейджър, нямаше мобилен интернет, за да се тагнеш и да си пуснеш статус къде си и какво правиш. „Лайквахме” колите, без да знаем, че в бъдеще това ще е един от най-популярните символи, но в... интернет.

Возила съм се в какво ли не – от чисто нови лъскави возила, през раздрънкани лада „Нива” и зазка до ТИР, чийто турски шофьор ни молеше да му пеем „Калино, моме”, за да не заспи. Наши спътници са били кокошки в задната каросерия на камионче, което ни закара чак до Рожен.

Случвали ли сме и на шофьор, който много преди Валери Божинов ни е задавал репликата „Малко коте, секс има ли?”. Имаше и такъв, който ни заряза насред пътя между две градчета в Родопите, защото не сме знаели наизуст сутрешни и вечерни молитви...И такъв, какъвто ни е возил със 160 км/ч по селски път и ни е питал дали „искаме и ние сандвич”, докато на нас ни се иска само да слезем, да си изповръщаме вътрешностите и изведнъж да си спомним всички онези молитви, които бяхме казали, че не помним.

Едва ли някой, който е пътувал на стоп, може да забрави тръпката от очакването, учудените погледи на преминаващите хора, радостта от набиването на спирачки до теб и светещите червени стопове. В това оставаш влюбен за цял живот. Но това е дива, неразумна, нелогична любов, тийнейджърска любов, за чиито евентуални последици не си даваме сметка. А сега някак странно ще ми изглежда да ме качи на стоп някой с десет години по-млад от мен. Някой, за когото не знам нищичко.

Сега виждам все по-малко хора, които да чакат на пътя с вдигнат палец. Всичко се уговаря в интернет. И колкото по-лесно и по-бързо, толкова по-добре. Рискът е сведен до нула. Важна е безопасността. Така нареченото споделено пътуване е все по-модерно. Само за пет-десет минути можеш да си намериш превоз до всяка точка. То все пак също има своя чар.

Не казвам, че няма. Отново срещаш интересни хора. Запознавала съм се с истински летец-изтребител (да, такъв като от „Топ Гън”), с бивш фармацевт, занимаващ се в момента с интериорен дизайн, защото му омръзнала мафията в аптеките, с ай ти специалист, който мечтае да е музикант, с бивша баскетболистка, която е сега промоутърка. Има десетки вълнуващи истории, които срещаш и по този начин. Има я и ясната и предварителна уговорка. Имаш и сигурността на една многохилядна група, която ще заклейми всеки, който се е държал неправомерно.

Няма я обаче изненадата на това, кого ще срещнеш, няма го гъделичкащия страх от неизвестното, няма я романтиката, а сякаш тя сега ни липсва най-много.

А виж още какво си мислиш, докато пътуваш из големите градски улици и булеварди