АЗ И МОПСЪТ

Когато си мислиш, че до теб хърка Васил, зодия телец, а се окаже Сър Ланселот

  • 10.02.2016
  • от Мила Михова

Преди няколко дни се разхождам из квартала и виждам на трамвайните релси един хубавичък, охранен черен мопс. В същия момент към него се е засилил трамвай, мопсът, както всички себеподобни гледа тъпо и бездействено. Със засилка го грабнах и го спасих. Седнах на тротоара с 10 кг. мопс в скута. Беше класически мопс - тъп, стреснат, с поглед happy-go-lucky, не знаеш да го ритнеш ли, или да му дадеш 5 лева да се почерпи. Мопс. Грухтя, задъха се, хърка, пръдна. Иначе изглежда с приятен характер. Обиколих разни магазинчета и кафенета в близост, питайки дали знаят чий е. Никой не го разпозна.

Заведох го в кварталната ветеринарна клиника да проверят има ли чип. Нямал чип. Абсолютно анонимен, мистериозно появил се, тъпо изглеждащ мопс, който не разбира дори когато трамвай е тръгнал да го гази. Виждам толкова много от себе си в него. Ми, тва е, пич, идваш с мен.

Прибрах го, пускам го в апартамента ми, викам му „разходи се“, той седи и ме гледа в очите и не помръдва. „Как се казваш? Коя зодия си? Гладен ли си? Откъде се взе, по дяволите?“ Гледа тъпо. „Добре. Казваш се… Васил. Васко. Зодия, де да знам.. телец. Гладен си, аз имам малко паста с манатарки от снощи. Нямаш голям избор. Ще ядеш. Музичка да пусна ли малко?“ Върти глава, някак мило неадекватно. Пускам музика. На джаз не ми реагира, на арктик мънкийз падна по гръб и почна да крещи. Окей, разбираме се. Яж паста, глупако. Яде. После яде торта, парче синьо сирене, фъстъчки, а като се върнах след минута и половина в банята, го заварих да лочи вино от чашата ми. Не гурман, а свиня. Тоя тъпак е кучешкия ми аватар. Ако някой ден децата ми извикат експекто патронум като в Хари Потър, ще им се изфабрикува сребърен облак във формата на точно тоя мой нов мопс Васил.

Ден първи от съжителството ни. Не знам дали идеята беше добра. С котката се разбират, но май имат заговор срещу мен. Според мен, тя не разбра, че Васил е куче. Цяла нощ спаха в леглото ми.

Васил хърка и грухтя, котката мърка. В комбинация с коледните лампички на прозореца на съседа отсреща, имах чувството, че стаята ми е нещо средно между дискотека и дъскорезница.

На сутринта кучето изяде храната на котката, тя се обиди и отиде да пие вода от тоалетната. През целия ден не си говориха. Когато се върнах от работа, той беше легнал върху нея, а тя ме гледаше омразно.

През нощта се събудих от странна тежест на гърдите. Васил беше седнал върху мен, а в зъбите си държеше парче паркет. Махни се, викам. Не помръдва. Иска да си играем. Затварям го в кухнята, започва да блъска вратата и да пищи. Отново го прибирам при мен. Пак ми носи парчето паркет. Котката става и напуска демонстративно. Тя е единственият зрял индивид в това семейство.

От една седмица не съм спала. Приличам на зомби, но това е най-малкият ми проблем. Васил изкърти още 4 (словом четири) парчета паркет. В пода ми е зейнала дупка. Котката има плешиво петно. Единият ми ботуш пропуска киша на всички четири места, където Васил го е дъвкал. Все по-трудно ми е да открия онази първоначална романтична прилика между мен и този тотален олигрофен. Все още слуша хубава музика и яде всичко. Под „всичко“ имам предвид и книги, тоалетна хартия, прахосмукачката, филия с лютеница и баница с праз. В резултат и дъхът му стана покъртителен. Освен това оформи доминиращ характер. Доминира над всички, а ако му се откаже нещо пищи. Чували ли сте как пищи мопс? Ако не сте, влезте в youtube и напишете pug scream. Сега си го представете 24/7. Аха. Именно Свинята започна с номерата. 3 пъти на ден се прави, че няма предни крака и рие по пода директно с глава. Това са метри лигава диря.

Отказва да излиза под претекст, че му е студено и се е научил да пикае в тоалетната на котката. Следователно, котката направи фасон и почна да пикае в обувки. Конфликтът тъкмо беше назрял, но от два дни има затишие.

Когато е спокоен, Васил е чудесен. Котката го игнорира, аз започнах да спя по 3-4 часа на денонощие. През останалото време работя или чистя след тях.

Извела съм Васил на разходка в парка. Той се държи изненадващо любезно с мен и околните. Не вдига скандали. Не тича хаотично. Първи признаци на зрялост в тоя дебил. Естествено това изтрая точно 8 минути. След точно 8 минути крясък разцепи времето и пространството. „ЛАНСЕЛОТ! ЛАН-СЕЕЕЕ-ЛООООООТ“. Васил се заоглежда истерично, започна да тича в кръг и да търси откъде идва това неспиращо „ЛАНСЕЛОТ! ТУК! ТУК! ТУК, БАБЕ!“. Всички в парка локализирахме виковете. Баба 145 см. Когато Васил я видя се затича към нея в неописуема радост. Оказва се, че това не е Васил. Това е Ланселот. И той си има баба. И тая баба не знае какво е микрочип, ветеринарна клиника, или каишка с надпис. Но знае, че това със стопроцентова сигурност е нейния мопс, който е тотален олигофрен, но носи гордото, мъжествено, рицарско име Ланселот. Той се тръшна по гръб и започна да пищи по ОНЗИ начин. Тя му вика БАБЕБАБЕБАБЕ. Той е бабе. Аз съм със смесени чувства. Той непрекъснато така изчезвал и мине-не-мине си го намирала. Бабиното. Върнах си й го, като й обясних колко е важно да му сложи чип и каишка с надпис „Ланселот“.

Прибрах се. Котката се изненада, че Васил-Ланселот-Бабиното го няма, но след точно 5 минути се разбра, че е щастлива, че отново е единственият ми стопанин. След точно една седмица вече нямах дупка в паркета, нямах лигави дири в коридора, изядени класически романи и винаги, ама винаги в хладилника ми има гурме остатъци от снощи. Също така, разбрах от хората в кварталната ветеринарна клиника, че Ланселот вече не се губи.

Виж още от Stay True Stories. Една история, разказана от Белослава Димитрова срещу чаша Ballantine's.