ЗА ЗАГУБЕНИТЕ УМА И ДУМА

Защото от икономия в общуването ставаме само по-бедни

  • 22.01.2016
  • от Ивелина Иванова

Обичам думите. Отвъд техния безкраен потенциал да нараняват, думите имат още по-необятна сила да лекуват. Спомни си последния път, в който някой ти се извини. Първата дума на детето ти. Последния път, в който някой те подкрепи, похвали, направи ти комплимент. Последния път, в който някой ти каза, че те обича, за първи път. Или за последен. Действията са важни, но не се заблуждавай, че думите нямат значение. Те са сила, власт, пари, въображение, храна.

Сигурно затова хората са почнали много да ги пестят. Прахосваме като обезумели ресурси, които един ден ще свършат, а пестим едно от малкото неща, които можем да ползваме до безкрай. А икономията е майка на мизерията. Икономията на думите ни превърна в просещи в подлеза на Плиска евтино внимание, гладни за общуване, но с бегъл спомен как точно се усещаше истинското такова. Днешната комуникация струва жълти стотинки, затова вече никой не си чака рестото.

В една своя песен Дейвид Бауи изпя, че времето взима цигара и ти я слага в устата. Поетично или не, днес всичките сме пушачи, вредни за себе си и за околните. 

Действаме си като цигарен дим в зала за непушачи. Знаем кое ни трови, и пак си избираме да стоим край него.

Мен ме трови пестенето от общуване.

Радиоактивният гняв от неполучени отговори на незададени въпроси роди изолирани парти машини, които правят много секс, много пари и никакви връзки.

Вдигнаха ни се критериите, самочувствието, банковата сметка, претенциите, кръвното, диоптърът, холестеролът, средният брой самотни дни за година. Страдаме от амплитуди в настроенията, от челен сблъсък с реалността след продължаваща с години инерция.   

И в тези дни двойните стандарти са нещо стандартно. Аз имам самочувствието, че съм добър човек. Сигурно и ти. Напоследък обаче изхвърлям от живота си толкова боклуци, че ми иде да си платя такса смет. И в един момент не мога да не забележа, че нещата, които най-много заклеймявам, са нещата, които все по-често причинявам на хората. А именно – да мълча, да не задавам въпроси и да не отговарям.

Да пестя от общуване. Защото, честно казано, започнало е да ми се свиди.

Допушвам си цигарата и си мисля, че ето затова сме все в противоборство с тъй наречения модерен свят.  На ниво емоционална интелигентност се завръщаме все повече към неолита. Постмодернистичният ни лайфстайл, облечен в чуждици, евтин асфалт, още по-евтини обещания и полят с безглутенов шоколад със стевия, минава в трупане на мана и кръв за модерните битки. А те в повечето случаи са със самите нас и с двойните стандарти.

Затова говорете си. Говорете си за всичко. За дупките на Цариградско, за Сатурновите дупки, за дупките между хората. Обличайте гнева в думи и разголвайте красотата с откровения. Споделяйте, критикувайте, признавайте. Не пестете от думи, защото нищо не ни прави по-бедни от това.

Единствените излишни думи са тези, които никога не изричаме.

Виж още защо два монолога не правят диалог.