БОЙ СЪС СЯНКА

Спортистите днес не трябва само да докажат, че са по-добри от противниците си, но и да излязат от сянката на иконите на миналото

  • 26.06.2013
  • от Свилен Георгиев

В бокса това означава да тренираш с въображаем противник. За днешните ни спортни звезди този термин има и друг смисъл. Освен със своите съперници по стадиони, зали и басейни, те водят и една по-лична и невидима битка/надпревара – да избягат от сянката на великите си предци.

Ех, какви играчи имахме едно време, не като сега...

Това любимо изречение на баща ми ме преследва от първите моменти, когато започнах да се интересувам от футбол и въобще от спорт, та чак досега при всеки разговор по темата. Идеализирането на доброто старо време и отричането на постиженията на сегашното поколение е практика стара като света. На малкия Ахил най-вероятно са му натяквали за подвизите на Херкулес, Александър Македонски пък, в стремежа си да надмине своя собствен баща, се поувлича и завладява по-голямата част от познатия свят. Май само Адам не е бил натоварен от комплекса на сравнението с предшествениците. А най-лошото е, че като че ли и аз започвам все по-често да употребявам вече споменатата бащина фраза...

Прекаленото вторачване в отминалата слава обаче никога не е водело до нещо добро, най-малко в спорта.

Да, наистина, в предишните десетилетия България разполагаше с цели генерации велики спортисти, които размазваха своите противници, където ги хванат. После добре смазаната машина за производство на шампиони поръждяса и успехите започнаха да стават все по-епизодични. Макар и изключения обаче, и днес можем да се похвалим с изгряващи или вече доказали се звезди, които се борят упорито за своето място под слънцето.

ХРИСТО СТОИЧКОВ VS. СПАС ДЕЛЕВ

Бой със сянка, Христо Стоичков, футбол

За най-известния по света българин вече всичко е казано. В безброй статии, интервюта, дори в няколко книги (една от тях – 100% Стоичков, самият Ицо дори определя като своето любимо четиво). Титлите и индивидуалните му отличия са толкова много, че наскоро на говорителя на стадиона в руския град Ростов, където звездата започна работа, му трябваха над 5 минути, за да ги изчете. Името на пловдивчанина е познато и на таксиметровите шофьори в Куала Лумпур, и на брокерите от лондонското Сити. За някои сравнението между футболния гений и едва прохождащия в големия спорт Делев най-вероятно е истинско кощунство. Вече си представям реакцията им: О, не, стига вече сте търсили наследници на Стоичков – преди беше Мартин Петров, сега – Спас. Дори Стратега от Мировяне обаче призна, че миниатюрният нападател много му напомня за легендата на Барселона от ранните години на кариерата му. А когато Пената каже нещо такова, е добре да му вярваме. Защото по принцип не обича много да говори, пестелив е на суперлативи и избягва сравненията между поколенията. И защото именно той навремето откри таланта на Камата. Плюс този на Любо Пенев, Емо Костадинов, Димитър Бербатов, Стилян Петров, Мартин Петров и кой ли още не. Действително играта на родения в култовото петричко село Ключ Делев на моменти изглежда като ксерокопие на действията на Стоичков отпреди двадесет и няколко години. Основното оръжие и на двамата е изключителната им скорост. Бързи са като светкавица – докато защитниците се усетят, вече са на няколко метра от тях, а после върви ги гони, ако си нямаш друга работа. И Спас, и Ицо очевидно са почитатели на знаменитата максима на легендарния треньор на Ливърпул от 60-те години Бил Шенкли: Ако не знаеш какво да правиш с топката, просто я вкарай във вратата, а после ще обсъдим и другите варианти. Продължаваме с приликите – двамата пробиват в големия футбол с екипа на ЦСКА. Съвпадение или не, но огромна заслуга за това имат двама членове на фамилията Пеневи. През 1986 г. Димитър Пенев решава да обнови състава на столичния отбор и да заложи на банда юноши, сред които се откроява 20-годишният Стоичков. 13 лета по-късно племенникът на Пената Любослав привлича в червения клуб още ненавършилия 20 Делев.

Бой със сянка, Спас Делев, футбол

Свързва ги и любовта на феновете – публиката на армейците моментално полудява по Ицо и Спас, защото и двамата още от първите си мачове за ЦСКА се раздават докрай и тичат като отвързани по терена. Логично не закъсняват и дебютите им в националния отбор, естествено на една и съща възраст – 21. Е, малката разлика е, че още в първата си поява с бяло-зеления екип Модерният ляв прави асистенция за победата над един от най-добрите отбори в света по онова време – Белгия. Но какво да се прави, след отказването на Бербатов Спас май дори няма на кого да подава при националите... В чепатите характери на двете звезди също се забелязват доста прилики. И двамата не цепят басма никому. Емблематичен е случаят от средата на 80-те, когато легендарният капитан на ЦСКА и националния отбор Георги Димитров се прибира потен в съблекалнята след тренировка, за да види как някакъв непознат тийнейджър се е напъхал комфортно в собствената му хавлия. Кой си ти, бе?! пита изуменият бъдещ съпруг на певицата Кристина Димитрова. Аз съм Стоичков, а ти кой си? е невъзмутимият отговор. Делев пък, разочарован от една загуба миналата есен, реши да се поступа със съотборник още на терена след мача. Разбира се, младокът има още много хляб да изяде, за да стигне подвизите на Ицо – масовият бой с играчи на Левски, след който Стоичков е изхвърлен от футбола за година, настъпването на испански съдия, донесло му нови 3 месеца наказание. Засега Спас се ограничава единствено с благословии по адрес на псуващите го фенове на противника.

 

ЙОРДАНКА ДОНКОВА VS. ИВЕТ ЛАЛОВА

Йорданка Донкова, Бой със сянка

И при тях успехите на някогашното светило далеч надминават тези на съвременната звезда. На пръв поглед двете са много различни и като характери, и поведение – олимпийската шампионка Донкова отдавна се е отдръпнала от леката атлетика, рядко дава интервюта и се е посветила изцяло на децата си. С една дума, никак не обича шума около себе си. Ивет пък отдавна не е просто известно спортно лице. Със своите татуировки, груви прически и широко коментирани романтични връзки софиянката си е спечелила трайно място в градската култура като лайфстайл модел за подражание. Спринтьорката често краси кориците на списания, усмихва се от екраните, подкрепя благотворителни инициативи, дори се изявява като блогър. Страницата й във Facebook е харесвана от около 22 000 човека. Нужно ли е да споменавам, че Данчето въобще си няма такава? Въобще изглежда, че говорим за две диаметрално противоположни вселени. Но дори и тези наглед несравними атлетки имат доста общо помежду си. Най-очевидното е, че и двете са едни от лидерките на своите поколения в спорта, който са избрали. Това, което ги свързва по-дълбоко обаче, е волята и несломимият им инат, който им позволява да преодоляват препятствията напук на всичко.

Годината е 1970-та. В софийското село Горни Богров треньорът Георги Димитров събира група от 40 деца, които ще готви за големи шампиони. Сред тях е и едно височко момиче, което далеч не се отличава с най-големия талант. Голямото й оръжие обаче е нечовешката й упоритост. А условията за спорт са доста скромни – за стадион и уреди не може и да се мечтае – децата тренират по прашните улици, бягат над импровизирани препятствия, които треньорът е сковал от щайги. Постепенно повечето малки кандидати за слава се отказват или отпадат. Данчето остава. В следващите години тя ще спечели олимпийскаи европейска титла плюс още куп други медали, ще запише 5 поправки на световния рекорд на 100 м с препятствия, включително и извънземното 12,21 секунди, което вече 23 години не може да бъде подобрено от никого.

Бой със сянка, Ивет Лалова

Неволята, с която Ивет трябва да се пребори, е съвсем неочаквана, но и много по-страшна. А кариерата й започва ударно – става европейска шампионка за девойки на 100 и 200 м. Едва на 20 подобрява националния рекорд в късия спринт с убийствен резултат – 10,77 секунди и сериозно стряска тъмнокожите спринтьорки, които доминират в бързите дисциплини. И има защо – малката българка е твърдо решена да се набърка в голямата игра. Два месеца по-късно завършва четвърта на 100 м и пета на 200 м на Олимпиадата в Атина. Това е все едно Джейсън Донован да беше направил успешна кариера като част от Boyz II Men. С шокиращите си постижения Ивет си спечелва прозвището Най-бързата бяла жена, което запазва и до днес. Между другото, самата тя не харесва този прякор, намира го за малко расистки. В началото на следващата година чаровницата логично печели и европейската титла в зала. Когато всичко изглежда, че върви по вода, а бъдещето обещава да е още по-блестящо, идва и големият удар. На загрявка преди състезание в опита си да избегне сблъсък с друг бегач Ивет пада и чупи бедрена кост. Лекарите монтират 38-сантиметров пирон в крака й. Голям брой специалисти коментират, че след тази контузия 21-годишното момиче просто може да забрави за големия спорт. На нея обаче и през ум не й минава да се откаже. Пък и има по-неотложна задача – да се научи да ходи отново. Две години по-късно тя отново е на пистата и печели още първото състезание, в което участва. За да дойде и лятото на тази година, когато с резултатите си по лекоатлетическите турнири Ивет отново доказва, че мястото й е в световния елит.

Контузиите са чест спътник и на кариерата на Донкова. Списъкът им е като кратък наръчник по спортна травматология – тежки охлузвания след падане на тренировка, скъсан бедрен мускул, контузия на главата след битов инцидент, постоянни болки в краката... По време на едно състезание по седмобой дори се налага да отскочи до Пирогов, след като си е ударила лошо челото, но по-късно се връща и продължава участието си с отекло око. Всички тези инциденти я лишават от още повече титли, но те и така са предостатъчно.

 

ТАНЯ БОГОМИЛОВА VS. ПЕТЪР СТОЙЧЕВ

Таня Богомилова, Бой със сянка

През 1985 г. София е домакин на европейското първенство по плувни спортове. Кандидатурата за домакинство е вдъхновена от появата на цяла генерация много талантливи плувци, които на собствен терен би трябвало да мачкат. За нуждите на първенството басейн Червено знаме на 4-и километър е основно реконструиран, до него е построен и закрит басейн, а останалите плувни комплекси в столицата са здраво модернизирани. Състезателите оправдават доверието – най-добрата от това поколение – Таня Богомилова, печели първата ни и единствена досега европейска титла, плувците носят и още една торба медали. По това време Петър Стойчев още няма навършени 9 години, но вече от 2 тренира плуване в Смолян. 26 години по-късно басейнът на Червено знаме вече за второ поредно лято остава затворен, а съседният покрит изглежда като декор на нискобюджетен постапокалиптичен екшън. Къпалнята Мария Луиза в Борисовата също е затворена, басейнът на Славия пък отдавна е превърнат в снимачна площадка на всевъзможни ТВ игри. Успехите на златното поколение са само далечен спомен. Една по една се отказват големите звезди начело с Таня, която печели и олимпийската титла през 1988 г., Петър обаче продължава да плува. За този период той е навъртял над 60 000 километра – в басейни, реки, езера, морета и океани.

В началото на кариерата си Петър печели медали от европейски първенства за юноши, още 17-годишен подобрява републиканските рекорди за мъже в две от дисциплините, провеждани в басейн. Бързо обаче се ориентира към плувните маратони в открити води. И това решение се оказва гениално. Зад гърба си Стойчев има спечелени вече 11 поредни световни купи в маратона, а в края на юли спечели и световната титла на 25 километра (толкова е разстоянието по права линия между София и Перник). Преди него България никога не беше стигала до златото на световно първенство. Пак той е и първият човек преплувал Ламанш под 7 часа. Въобще за плувния маратон Петър Стойчев е това, което е Стивън Хокинг за космологията. Уважението към него навсякъде, където се състезава, е огромно. Дотолкова, че да го обявят за почетен гражданин на аржентинския град Виедма и да бъде приет в Залата на славата на световното плуване във Форт Лодърдейл, Флорида.

Петър Стойчев, Бой със сянка

Звучи парадоксално, но стихията, в която Таня и Петър прекарват голяма част от живота си – водата, им носи и сериозни проблеми. В резултат на дългогодишните тренировки Таня развива алергия – кожата й става толкова чувствителна, че и до днес избягва да се застоява дълго под душа. При едно от безкрайните си плувания пък Петър е опарен от коварна китайска медуза, и лекарите едва го спасяват, след като тялото му се парализира. Таня също е на косъм от трагичен инцидент, водена от фаталното привличане, което изпитва към басейна. 20 дни след раждането на детето си, противно на всякаква логика и лекарски съвети, плувкинята подновява тренировки. Резултатът е херния и перитонит. Руските лекари, които я оперират са категорични – още седмица и България е щяла да се прости завинаги с най-големия си плувен талант. Таня очевидно не се впечатлява особено, защото се връща в басейна 20 дни по-рано от предписаното и въпреки последвалите нови здравословни проблеми след няколко месеца става олимпийска шампионка. А изуменият главен лекар на болницата поставя паметна плоча с името на българката пред входа на медицинското заведение, както е обещал на шега. В един момент и Петър не е далеч от преждевременно прекратяване на плувната си кариера, но по собствено желание. Отчаян от липсата на подходящи условия, той е на път да се откаже още на 21 г. За щастие и двамата преодоляват тези критични моменти и продължават да правят това, което умеят най-добре.

Сега, след толкова много победи Петър Стойчев е към края на спортния си път. Остава му само една мечта – да спечели олимпийското злато догодина в Лондон. Той обаче вече направи нещо много по-важно – показа, че българското плуване все още е живо. И че има начин да излезеш от сянката на великите предшественици, просто трябва да проявиш малко креативност. В неговия случай – да излезеш от басейна и да скочиш в дълбоките открити води.

В пътя на звездите от различните десетилетия могат да се открият доста прилики, но те, разбира се, са и много различни. Всички са продукт на своето време, но и всеки от тях си е важен по своему за съвременниците си. Всъщност, може би е по-правилно да се каже, че шампионите от миналото са били най-ярките представители на цели славни поколения, докато наследниците им са по-скоро единични проблясъци, които не биха постигнали своите успехи, ако не стъпваха на традицията от едно време. Това обаче не им отнема правото сами да градят своята история. И няма да ми попречи един ден, дай Боже, и аз да разказвам на своите деца за тях. А те да клатят глава и на свой ред да си изберат своите герои.