ЗА ОНЕЗИ ПОНЕДЕЛНИЦИ

Когато ти е писнало да ти е лошо от нещо...

  • 30.11.2015
  • от Мария Цветкова

Понеделник вечер, курс, обсъждане на сценарии за изгубени телефони.

Междувременно в твоята паралелна вселена с телефони там някой ти мълчи. Ама така ти мълчи, че чак го чуваш как ти мълчи. И се почва едно диво фантазиране за някакво влюбване, в което ти не си главно действащо лице, дори не си второстепенна роля.

Това директно отваря глътката ти неимоверно много.

Баровете са на всяка крачка, но всеки път е едно чудене и разискване къде е най-подходящо, къде ни харесва всичко или поне го понасяме без прекалено нещо си.

Понеже си сам този път, директно си спестяваш всичките разговори и тръгваш. Там където винаги си добре дошъл.

По пътя правиш оборка на приятелите и след половин час вече сте на оперативка в бара, пиете големи, чисти.

Изгонвате и без това малкото клиенти с шума си, с жаждата си. Обикновено пием не от хубаво. Бягаме не от хубаво. Сменяме адреси и други неща пак поради същата причина.

Оставате сами с бармана, пуши се вътре, пияни сте и идва ред на онзи въпрос, който обикновено никога не задаваш. Не го задаваш пред себе си, нито пред някой друг, първо – защото от отговора те е страх, второ – какъвто и да е отговорът, не е от значение вече.

Питаш все пак. Дъхът ти спира преди отговора, след отговора сърцето ти прескача.

-          Да, бяхте един за друг.

-          Наистина ли?

-          Да. Ти й се връзваше на тъпотиите, а въпросът беше дали тя може да издържи някакво време с един и същи човек. Сега знаеш, че може.

Наздраве, отново, защото е по-удобно. Защото болката се явява достатъчно добро гориво за създаване на всякакъв вид изкуство, дори понякога това да бъде писане на пияни думи по салфетки или тефтери на близкостоящите пиячи. Защото сме бохеми и не хвърляме, а пишем.

Лесно е това постоянно затваряне и оправдаване с „Някой някога ме нарани, аз сега не мога, ще ме предадат отново, затова ще работя тази работа, която ме дразни, няма да пътувам, защото ме е страх, че самолетът ще катастрофира или ще си изгубя куфара някъде“. Колкото и абсурдно да звучи, си го помисляш понякога повече от веднъж на ден.

На сутринта се будиш и този път е различно. Не че се случил някой апокалипсис от снощи до сега, не че е имало нещо по-различно в прибирането.

Просто се събуждаш и си даваш сметка, че ти е писнало да ти е лошо от нещо. Писнало ти е да се съгласяваш с ролята на жертва. Искаш повече. Защото можеш повече.

П.П. Понякога е нужна седмица, за да се събудиш. И всеки понеделник е добра причина да смениш гледната точка.

Не позволявай един дъждовен червей да е повече от теб.