БЪДИ СВОЯ СОБСТВЕН СУПЕРГЕРОЙ

Докога ще чакаш някой друг да дойде, за да те спаси?

  • 25.10.2015
  • от Рози Борачева

Докато живеех под един покрив с мама, не знаех какво да правя, когато хладилникът започне да тече. Нито пък как се чисти печка, неизползвана от години. Не можех да сменям крушки (то не че е голяма философия, де), да готвя каквото и да било, различно от бъркани яйца, и да разпределям финансите си за месеца.

Докато съществувах като частичка от неравнопоставена връзка, не успявах дори да си представя как бих могла да преживея някое разочарование сама. Не знаех как да спра сълзите си, да се изправя и да продължа. Не можех да си представя, че се справям с тежките удари на живота сама, без подкрепата на някого, който е по-силен от мен.

Докато обитавах пространството на своята собствена глава, нямаше как да се науча да живея пълноценно извън нея. В реалния живот. Сама. Без супергерой, който дебне от върховете на сградите всяка моя крачка и се спуска светкавично надолу, за да ме спаси от грешна такава. Малките деца никога няма да разберат, че трябва да се подпират с ръце, когато паднат, докато родителите им не спрат да им крещят: „Не тичай!“,и не ги оставят поне един път да се спънат като хората. И ние така.

В „Пътуване към себе си“ Блага Димитрова открива, че най-добрата помощ, която останалите могат да ти окажат, е да те оставят да се спасяваш сам. Да се уповаваш само на себе си. А това можеш да усвоиш единствено далеч от онези, чиято едничка цел е да се грижат за теб. Родителите не го правят с лоша умисъл, разбира се. Те просто искат да избегнеш всички онези грешки, от които тях ги е боляло. Искат да ти спестят мъките, от които са се учили. Ти обаче от опит знаеш, че чистата теория не може да те научи на нищо. Фактът, че ще се опариш, никога не те е спирал да докосваш пламъка, нали? Независимо дали в неговата роля влиза безумно чаровният колега, изродски студената през зимата (но просторна, величествена и адски скъпа) квартира в центъра или който друг опит от ежедневието си избереш. Цаката е проба-грешка. Няма друг начин.

Защото, колкото и приятели да имаме, в края на деня се прибираме при себе си.

Колкото и да избягваме ненаселените пространства, и най-пълната с глъчка стая може да онемее внезапно, когато осъзнаем, че всъщност сме по-сами от всякога. А това всъщност изобщо не е лошо. Трябва да се чувстваш комфортно сам със себе си, за да накараш и някой чужд човек да се разположи удобно в компанията ти. Иначе налице си остава онова усещане за бодлички, от което не ви свърта. И теб, и него.

Няма кой да те научи. В това си сам. Как да изпълниш със себе си една цяла стая? А цял апартамент? С тъгата е ясно. А с радостта? Първичната ти реакция е да се обадиш на мама. На гаджето. На най-добрата приятелка. За да споделиш. Иначе не е достатъчно хубаво – нали само ти го знаеш. В следващия момент обаче телефонът бие заето. Ангажирани са. Със собствените радости, със собствените тъги, умори, грижи. И отново си ставаш събеседник.

Погледни го от хубавата страна – ти винаги ще си на разположение. Няма къде да отидеш, няма как да мръднеш, да избягаш, да не те вълнува, да се разсееш. Тук си.

Присъстваш. Слушаш. Участваш. Можеш да си дадеш най-адекватния съвет, защото знаеш какво искаш от първо лице. Нямаш място за колебания, за чужд опит и чужди страхове. Всичко, което ти трябва, е вече в теб. Подкрепата? Най-вече тя. Защо да не е достатъчна? Нали идва от най-важния човек?

Докато не се изнесеш от къщи, няма да знаеш какво е да си самостоятелен. Докато не се разделиш с хората, които не те правят щастлив, няма да умееш да живееш без тях. Докато не го направиш, няма да го можеш. А когато най-силно се убеждаваш, че не се справяш, всъщност ставаш все по-добър. Докато накрая не успееш. И станеш своя собствен супергерой.

Осмели се да прекараш времето си с човека, с когото си пасваш най-добре - със себе си