ЖИВЕЕ МИ СЕ БЕ, ХОРА!

Моето желание за живот vs. твоето желание да шофираш като идиот

  • 15.10.2015
  • от Таня Стоилкова

Няма да ти набивам черни статистики в главата, въпреки че тези статистики скоро ще се превърнат в геноцид. Далеч съм от мисълта да звуча като новините в 19.30. Няма да изпадам в патоси, да ти чета морал и да се опитвам да ти правя психопрофил. Не искам дори да знам какво се случва в главата ти, защото там е или много страшно, или много празно. Но ти съществуваш. Караш пиян, изпреварваш неразумно, катериш се по спирки, не признаваш пешеходни пътеки и с всеки изминал ден ставаш все по-изобретателен. Точно на теб искам да ти изкрещя в лицето: “Живее ми се! Много ми се живее! Така че карай по-внимателно, ако обичаш.” Ще ти го повтарям през няколко изречения, за да го запомниш добре.

Знам, че ти не обичаш да се съобразяваш - с хората, с пътищата, със знаците, с дъждовете, със снеговете, със завоите, с трафика, с балъците, с бавните, с кифлите. Аз пък не обичам животът ми да зависи от теб.

Сигурно смяташ, че си роден под щастлива звезда, но щастливата звезда също излиза в обедна почивка и фас пауза.

А на мен ми се живее! И като казвам това, нямам предвид безпаметно алкохолни партита, последвани с двудневни афтъри, нямам предвид розови балони, вечно щастие,  нямам предвид лесния начин. Имам предвид всичко онова, което предлага животът, независимо дали ми харесва или не. Искам някой да ми разбие сърцето, а аз цяла седмица да си представям как му разбивам лицето. За момент това да ми се струва най-голямата драма на света и дори гладът в Сомалия да не може да ме убеди в обратното. Искам да се дразня на досадните въпроси на майка ми и да се карам с баща ми. Искам да имам деца и с тях да изпитам и радостта, и трудността. Искам да им се радвам, докато растат, да им се ядосвам, когато ме викат в училище за неизвинени отсъствия, да се гордея с тях, когато печелят олимпиади. Да ги чакам по цяла нощ с ръце на кръста. Искам да работя като вол. После да си почивам заслужено. Искам някой ден да се грижа за родителите си и да се дразня, че се вдетиняват. Искам да присъствам на 60-годишнината на баща ми, защото вече съм му измислила подарък. Искам да присъствам на всички досадни семейни сбирки. Искам да се скарам с някоя кисела продавачка. Искам да стана баба и да ходя да дразня младите в трамвая. Искам да се тръшкам за глупости - за времето, за това, че нямам какво да облека, за това че най-добрата ми приятелка вечно закъснява. Всичко това е човешко и означава, че съм жива и съм добре.

Но ти се движиш по улиците, въобразявайки си, че си заел секретарското място до Господ и раздаваш смъртни присъди като предизборни кебапчета.

Най-нормалното нещо за теб е да минеш през някое село със сто километра в час. А за мен най-нормалното нещо е да живея. Ще кажеш, че инциденти се случват постоянно. И си прав. Утре мога да се подхлъзна в банята и да си ударя главата в тоалетната чиния, мога да вляза в списъка с нелепи смъртни случаи, може да ме удари саксия по главата, но това ще бъде моята съдба. А не решение на твоето болезнено огромно его, което не може да чака пет минути, което не може да се движи три километра зад “тоя охлюв”, което постоянно те кара да подобряваш рекорда си за бързо “взимане” на магистралата, което те убеждава, че дори след 2 големи не може да се качиш в някое “вмирисано такси”.

А в същото време мен някой някъде ме чака. Най-малкото майка ми винаги чака да й се обадя, че съм пристигнала. И ако ти, който застрашаваш живота ми, я познаваше поне бегло, ако знаеше колко притеснителна, но и отмъстителна може да бъде, щеше да внимаваш повече. Да, сега те заплашвам като четвъртокласник и ти казвам да пазиш живота и здравето ми, за да не се разправяш с майка ми. Ще ми е жал за теб. Приятелски съвет. Знай, че всеки има майка, а майката е като вълчица, не искаш да я ядосаш.

Ако на теб не ти пука за нищо и за никой, ако не цениш хората около себе си, ако не си говориш с роднините си, ако гаджетата ти са безименни и фигурират в телефона ти като Мило1, Мило2, Мило3, ако приятелите ти са само за маса, тогава си вземи куче или рибки, пор ако щеш, все ми е тая. Вземи си нещо, за което да носиш отговорност, нещо, заради което ще искаш да се прибереш жив и да го нахраниш. Разбирам, че ти е безкрайно трудно и безсмислено да се съобразяваш със социалните норми, още по-малко със законите. В такъв случай ти предлагам да се отдадеш на отшелнически живот в гората (докато все още има гори в България). Там няма да се съобразяваш с никого, а така нужният ти адреналин ще си го набавиш, като се бориш с мечки.

Мисля, че забравих да ти кажа най-важното - ЖИВЕЕ МИ СЕ! И ми писна от ситуации тип “ох, размина ми се на косъм”. Лицемерно е за няколко минути от живота си да се правя на много религиозна и да благодаря на Бог, че ме е отървал. Тъпа ми е цялата философия “озовах се на неподходящото място в неподходящото време”. Не искам да се успокоявам със “съдбата си знае работата”. Защото всичко това го създаваме ние, хората, а не планетите. Много пъти ми се е случвало да си мисля “Добре че ми се размина! Ако мама види бъркотията в дома ми и неизпраното пране, ще се разочарова от мен, тя не ме е учила така. Вече ще бъда по-подредена, за всеки случай. Баба щеше да получи удар, като разбере, че дори не съм успяла да си изям кекса, който ми приготви с толкова любов”. Тези мисли не ми харесват, затова карай по-внимателно.

На всички ни е ясно, че има неща, които не зависят от нас.

Не можем да контролираме природните бедствия и катаклизми, дори не сме от тези, които контролират войните. Но има едно нещо, което зависи от всички нас, и ние не можем да се справим. Не можем един друг да опазим животите си.

За това не ни е виновна държавата, нито преходът. Мрънкаме за всичко - за тъпото правителство, за мизерното здравеопазване, за това, че не са останали лекари, че линейките пристигат бавно, че няма апаратура, че системата е бавна и мудна. Хейтим цялата здравна система, а с лекота изпращаме стотици хора именно там. Всичко това само защото някой смята, че ламарината е сплав, която не се огъва.

Знам, че довечера пак ще те дават по новините, но аз няма да те гледам. Не искам да чета за теб, дори не искам да съществуваш. Ще се боря с теб, защото моето желание за живот е по-голямо от твоето желание да шофираш като идиот.

От пещерните хора до модерните участници в движението - пропускът на еволюцията или оцеляване за напреднали.