КОГАТО ФАКТИТЕ ГОВОРЯТ, ВЪПРОСИТЕ МЪЛЧАТ

Ода за сродните души

  • 24.09.2015
  • от Милена Шиклева

„Проблемът“ на сродните души е, че не пораждат въпроси. Всяко безвъпросно чувство е манна, докато всяко безвъпросно писание, базирано на фактoлогия, си е чисто клише - на никой не му се рискува с него. Затова отдавна поезията се пише без рима, „любовта“ е за в леглото, а приятелството за на маса. Вече няма кой да им обясни етимологията на „сроден“ от страх да не бъде обвинен в плагиатство. И така лорд Съмърсби измисли игричките. А игричките изобилстват от въпроси – Къде ли се крие? На истината ли се осмелява? Кой е на ред? Кой ще бъде пръв? Удобно е. Съзнанието е заето и няма време да се пита дали в цялата работа има нещо сродно. А и след като вече никой не говори за него, може да е било просто слух... Всяко чудо за три дни, всяка любов – за три години.

И един ден в живота ни се появява човек, който сякаш се връща от супермаркета след петминутно отсъствие. И оставаме без въпроси. Ако в този момент някой се колебае дали е срещнал Човека, значи най-вероятно не го е. Ако се пита какво ще прави утре или в следващите 50 години – също.

Времето се научава да медитира в линейно пространство. Животът става уравнение със зададен отговор и единственото, което правим оттам нататък, е да напасваме неизвестните в него по наш вкус, за да излиза винаги същото решение. Каквото е било вчера, същото е и днес, такова искаме да бъде и утре.

За любовта преди Появата мислим като за времето преди Големия взрив – т.е. затрудняваме се въобще да го мислим. Настоящето е нирвана с нотки на откровен хорър. За първи път всичко е наред и сме, меко казано, ужасени. Когато сме на кеф да се филмираме, съставяме планове как тихо и максимално безболезнено бихме изживели/прекратили остатъка от разбития си живот след евентуален шамар от съдбата. Убедени в съвършената безнадеждност на ситуацията, често биваме озарени от ембрионални пориви да творим. Ако не ги докараме до аборт навреме, прерастват в нещо скрито надълбоко в чекмеджето.

Изключая страничните ефекти, появата на спътник в орбитата ни е събитие веднъж в живота. И то не във всеки живот, защото сродната душа е като абонамент за VIP сепарето на Вселената. Нека назовем нещата с истинските им имена – в света има два вида любов. Антрактна и Същинска.

Антрактната просто запълва тишината в залата, докато Същинската я възцарява. Антрактната пълни чашите с шампанско до ръба, замайва се и се припознава. Същинската отдавна вече се е наприказвала, сваля грима си зад кулисите и излиза на бис само за малцина.

Капризна е и обича да оставя почитателите си да чакат, като им праща Антрактната близначка да ги забавлява. А тя е пияна и често забравя да си тръгне. Така шанс за сравнение не се удава и мнозина от нас остават подведени, без дори да разберат. Завинаги.

Взаимността е родилният белег на сродните души. Когато някой по телепатичен начин знае, че в сряда вечер ти се яде тирамису, и предлага да купи бишкотите. Ако на третинката ни не й пука какво и дали изобщо сме яли, значи, драги, още чакаме пред залата шампанското да свърши...

Дотогава – наздраве! И помнете – любовта обича фактите, философията – въпросите.

Виж още: Невъзможната любов е нещо сигурно или една дисекция на любовта и урок по химия, физика и всичко останало