УЛИЦИТЕ НА СОФИЯ: ОЦЕЛЯВАНЕ ЗА НАПРЕДНАЛИ

От пещерните хора до модерните участници в движението - пропускът на еволюцията

  • 20.08.2015
  • от Рози Борачева

Всеки град си има свой собствен чар и живот, с които бива идентифициран по света и у нас – Венеция с каналите, Париж с Айфеловата кула, Ню Йорк със Статуята на свободата... схващате логиката. Ако има едно такова нещо, с което аз бих представила нашата любима столица, може би бих се спряла на улиците – не за друго, а защото винаги избирам предизвикателството пред скучното клише. Да, мога да ви говоря с часове за старинните сгради в отбивките на „Дондуков“, но далеч по-интересна е темата за митичните същества, които населяват пространствата за движение между тях... а именно:

ПЕШЕХОДЕЦЪТ

Легендата гласи, че Homosapiens някога го е било грижа за оцеляването му, но днес свидетелства за това липсват – особено ако седнеш да наблюдаваш човекопотока, който се спуска пред колите, покрай колите, зад колите и за съжаление – понякога и под колите, в най-натоварените часове на деня.

Най-опасните представители на този вид са тези, активно свързани с мобилните си телефони – опитът показва, че ще усетят къде се намират, когато са се озовали някъде около средата на пътното платно, така че най-ефективното средство за оцеляване (и тяхно, и твое) е да изчакаш да решат дали ще се върнат назад, или ще продължат напред. Може да отнеме време.

КОЛОЕЗДАЧЪТ
Най-противоречивото същество. Когато е на колелото си, мрази (напълно оправдано!) всички – и шофьорите на по-големи (и добре защитени) превозни средства, които минават на сантиметри от него и рискуват живота му, и пешеходците, неправещи и най-бегли опити да се научат, че частта от тротоара в розово (където изобщо я има, разбира се) е отделена за велосипедисти, т.е. не трябва да се върви там... Смени ли обаче двуколесното си другарче за кракомобил или, не дай си боже, автомобил, колоездачът рязко сменя гледната си точка, забравя произхода си и диво хули всички себеподобни, посмели да се изпречат на пътя му.

Прилича малко на жена в цикъл – няма шанс да го удовлетвориш, така че съветът ми е просто да го игнорираш... въпреки всичките бибитки и псувни.

АВТОМОБИЛИСТЪТ
Тук има няколко подвида, но всички те имат нещо общо – на моменти им се иска да слязат от колите, да напуснат завинаги цивилизацията и да се върнат в пещерите. Някак обаче потискат този свой порив и продължават да се борят за оцеляване в градската джунгла, като за разтуха съчиняват вицове от типа:

„Кой е най-краткият период от време?“ – „Времето между светването на зелено и клаксона на този зад теб.“

Прекарват дните си в оплакване от трафика в София, но в мига, в който излязат от колата, откриват, че никъде другаде няма толкова голяма концентрация на хора, спазващи правилника. Връщат се облекчени, но им отнема няколко дни да започнат пак да дават мигач, когато се престрояват в съседната лента.

ШОФЬОРЪТ НА ГРАДСКИ ТРАНСПОРТ (И ВОЗЕЩИТЕ СЕ В НЕГО)
Неговият живот е песен – буквално... За съжаление още трийсет-четирийсет човека са длъжни да я слушат. И тежко и горко им, ако въпросният е фен на буйните балкански ритми в лицето на Галена-Малена-Пламена и т.н. Хубавото в цялата ситуация е, че пътниците толкова често са заети да залагат върху шанса да се приберат вкъщи с всичките си крайници на място, че музиката е последното, което ги тревожи. Докато чакат в задръстване и си почиват от пазенето на равновесие в чувала, в който се чувстват като картофи, се чудят защо се влагат толкова пари в автобуси с климатици, като в най-голямата жега разчитат само на отворени прозорци, запречени от здрави, потни софийски тела. В този ред на мисли – положението няма да се промени, докато в рекламите залагат на все по-дълга продължителност на действието на дезодорантите.

Важно уточнение – разграничаването на изброените типажи е извършено с много любов и толерантност от един горд представител на всички от тях. А ти към коя група спадаш?

Виж още: Операция Зебра или пътят от "Ще избягам ли от теб" до "И твойта майка също".