ТЕЗИ ЛУДИ, ЛУДИ В СОФИЯ

или как историите ни се смесват в един "кашон"

  • 24.07.2015
  • от Габи

Тази луда, луда София. Това е мястото, където милиони хора – всеки със своята обикновена или необикновена история, допринасят за създаването на филма, в който живеем. Ако наистина имаше филм за София, бих го кръстил „Добре дошли в лудницата”. Сценарист щеше да е Алфред Хичкок, жанрът да е психотрилър с ироничен лайтмотив, който алегорично да подсказва, че ако ежедневието в столицата не се приема с усмивка на лице, то би могло да ти докара поведение на биполярно разстроен – т.е. ред сълзи, ред смях и така, докато не подействат хапчетата на докторите и се превърнеш в брокол.  

Обичаме нашия град.

На едно място са събрани толкова разноцветни характери, локации, микросъбития и случки, че градът ни е заприличал на огромен адронен колайдер, в който се сблъскват елементарни частици, за да се роди нещо ново и непознато за науката.

За да се роди София, каквато я познаваме днес. Жива и разностранна. Хигс бозонът на модерната урбанистична материя.  

Тук никога не е скучно. Достатъчна ми е само една разходка с градския транспорт. Такава разходка е като руска рулетка. Може да не се случи нищо, ала случи ли се – направо ти пръска мозъка по стените на автобуса. За да не звуча абстрактно и неразбираемо, нека обясня какво точно имам предвид:

Излизам от вкъщи и се качвам в автобус на линия 76. Кварталът е Младост 4, а дестинацията е Младост 1. Очаквано време за пристигане – около 10 минути, в зависимост от трафика. Навън е лято, около 35 градуса. Какво толкова може да се случи за 10 минути, питате се вие. Ами ето какво. Вече съм в автобуса, който е абсолютно празен. На следващата спирка се качва висок мъж, тъмна коса, облечен в дълъг черен шлифер – въпреки изпепеляващата жега навън – и с огромен червен белег върху половината лице. Сякаш съм копирал задника на бабуин и съм го пейстнал върху бузата на мъжа. От целия празен автобус нашият герой решава да седне точно до мен. Отчитам го за подозрителна ситуация, но не и за застрашаваща. Докато се чудя в акъла си какви ги върши тоя, усещам, че започва да ме опипва по крака. Обръщам се към скарфейс и го поглеждам въпросително, смятайки, че ме е пипнал без умисъл. Маха си ръката. Десет секунди по-късно ситуацията се повтаря, от което става ясно, че не говорим за случайност на допира, а за умишлен опит за задоволяване на хомо нужди. Ставам рязко и свивам пръстчетата си в юмрук, в случай че иска да потанцуваме. Не ме поглежда повече.

Междувременно извръщам глава през прозореца на автобуса и следва минишок – неподвижно синьо-белезникаво тяло на възрастна жена лежи проснато по средата на пътната лента, наобиколено от няколко любопитни минувачи. Пресен пътен инцидент, предполагам. Нищо изключително за големия град.

Автобусът спира и вратата се отваря.

Още не съм асимилирал предните две ситуации, когато в кабината се качва жена с боядисана в червено коса и раздрипан червен пеньоар, която държи откъсната глава от кукла в дясната си ръка.

Вече сме трима в кабината – аз, бабуинът и тя. Докато се чудя за какво по дяволите й е откъсната глава от кукла, лелката вдига дясната си ръка, в която държи главата, и я насочва към шофьора по посока движението на автобуса. Сякаш прави безмълвно заклинание от тракийска клетва. Не казва нищо. Стои неподвижна, с ококорени и вперени напред очи и сочи с откъснатата глава към шофьора. Сега си стоя там, леко уплашен, и размишлявам върху ситуацията. Сам съм в автобус с хомо скарфейс от Младост 4 и лелка екзекутор на кукли. Какъв следобеден кошмар само. Причинява ми газове, които заплашват да се материализират. Чувствам се като негър в трилър филм ала „Погрешен завой”, на който е отредено да умре първи. Преглъщам и преценявам, че е по-добре да слизам, ако искам да остана жив или поне с чисти гащи.

Автобусът спира и вратите се отварят. Тръгвам към вратата и докато слизам по стълбите на автобуса, вдигам очи и виждам на спирката пред мен циганче, което разхожда трикрака немска овчарка. Алелуя, бейбе!

Вече крача по тротоара и главата ми блуждае в безтегловност, причинено от изминалите пет минути. Чувам сирени на бясно препускаща линейка, навярно запътила се да констатира депортирането на възрастната жена отпреди малко към по-фините астрални полета на всемира. Демек отвъдното. Това обаче не прави впечатление никому. Животът в столицата продължава да кипи с пълни пара, като старите случки се заменят с нови. И колелото се завърта отново.

Такава е София. Понякога смешна, понякога страшна, арена на шарени житейски сцени. Един безкраен водовъртеж от събития и емоции, в който с кеф бих се удавил. Тъкмо мислиш, че си се отървал от едно и на мига те поглъща нещо друго. Софийската центрофуга не те оставя да си поемеш дъх. А остави ли те, то е, защото се готви да ти го отнеме отново. Какво друго да кажеш.

Ах, тази луда, луда София.

Припомни си и защо София е голяма и случайност дебне отвсякъде.