КОЙТО НЕ Е ЛУД, НЕ Е НОРМАЛЕН

Колко точно луд трябва да си, за да съществуваш нормално…

  • 16.06.2015
  • от Лори Велчева

Понякога си мисля, че тотално съм изпаткала. За скромните ми 27 години ужасно ми е писнало. И не, нямам самоубийствени планове, ама нямам и други, които да са особено обещаващи. Според статистиката средната продължителност на живота при жените в България е 77,2 години. Какво по дяволите ще правя през следващите петдесет-цяло-и-две-години. Всичко дотук е на проба-грешка – работата, връзките, животът в цялата му пъстрота и многообразие, както помпозно го описват оптимистите. Май не съм от тях. Ама и от песимистите не съм. Ще кажеш, че съм реалист, ама кой ти знае какво е реално – реализмът е най-субективното от трите.

Реализмът те прави кон с капаци, реализмът е 8-битов.

А и твоят реализъм е чужд – той е сбор от стереотипи, клишета и предразсъдъци на мнозинството. Върни им го!

Нищо не ме плаши повече от думата “нормално”, от идеята, че ще съм в графа средностатистически гражданин, че ще съм типичен, обикновен представител на обществото, че няма да вляза в двата процента статистическа грешка, че само като ме погледнеш, ще знаеш какво ще си поръчам на бара и за кого ще гласувам. Че ще прозирам. И полудявам. А знаеш – всеки луд с номера си. А при мен е пълна циркова програма!

Наоколо има много луди, всеки от които си има добра причина да е такъв. Аз всеки ден съм луда за нещо различно. Днес ми е любовната лудост – чудя се дали те обичам, или не те обичам, дали ще караме кадилак на фона на залеза, или да си хващам пътя, чудя се дали сродната душа е някой на твоите честоти на лудост, или това по-скоро би мултиплицирало вредата. Утре ще полудея, че работя по 15 часа дневно, а не мога да си платя наема. Вдругиден ще откача, че шофьорите не спират на пешеходните пътеки или ако го правят, киселеят през стъклото. После тея с режима на водата за профилактика през 2015-а и онези с “дай някви стотинки, че събираме за бира” (бира, брат, бира, тази живителна течност, тази първа човешка необходимост)…

Лудости много. И като има толкова сбъркани неща, как се бориш да не си сбъркан. Как влизаш под душа и си представяш, че водата потича. Как приемаш това, което не можеш да промениш, и се бориш за това, което можеш (да ви имам клишето).

Лудостта стана нормалност, когато нормалността стана утопия. Спокойните наивници ли са или свръхчовеци?

За мен да познаваш лудостта си е сила, да се опитваш да я вкараш в правия път обаче е като да седнеш на увеселително влакче и да се преструваш, че натискаш педалите. Лудостта ти те води, лудостта ти те учи, ти просто слушаш или се срамуваш в ъгъла. Защото да си луд значи, че усещаш нещата, че не си притъпил онази, човешката сетивност, а напротив. Тя е твоят двигател. Защото да гледаш не е да виждаш, да усещаш не е да чувстваш, а да знаеш не е да проумяваш. Лудостта е провокатор. И вечер след всичко предъвкано и смляно си лягаш с нея и мислиш.

Ти мълчиш.

Тя мълчи още повече.

Утре ще е друга.

"На 20 години Бил Гейтс е създал Майкрософт, Джейн Остин е написала „Гордост и предразсъдъци“, а аз лежа и ям сладолед с вилица.", каза Ралица преди време в статия, която можеш да прочетеш като кликнеш тук.