ЗА ХОРАТА, КОИТО ИМАТ ПРИВИЛЕГИЯТА ДА СЕ УСМИХВАТ СТРАННО

Или един разговор с Александър Байтошев за писането, рисуването и за успеха на странния

  • 12.05.2015
  • от Михаела Самарджиева
  • снимки: Диагоналите на София

Александър Байтошев се ражда през един мразовит 2 декември на 1983 г. След проплакването, малко ожулени колена и детски въздишки следва завършване на Националната художествена гимназия за изящни изкуства "Илия Петров", дипломиране в специалностите "Семиотика и педагогика на изобразителното изкуство" в СУ и "Графичен дизайн" в Нов български университет. През 2006 г. заедно с поети и художници създават Арт лаборатория "Николай Райнов", но това май не е най-важното. Александър е творец. И то от онези, за които платното и четката не са достатъчни. В случая на помощ идват химикалката и листът и днес поводът да се срещнем със Сашо е съвсем прясно издадената му стихосбирка „Кучета“. За четенето, писането и за странните персонажи ще си поговорим по-долу, а за вас остава да махнете каишките, защото нито кучетата в „Кучета“, нито поезията обича „вързани“ истории.


Здравей, Сашо! В какво творческо настроение те заварваме в момента?
Александър: Пиша и рисувам. Довършвам дисертацията си по изобразително изкуство. Изследвам немската школа „Баухаус“ и биографията на Пол Клее. Правя и самостоятелно изследване върху творчеството на Алберто Джакомети и Марк Ротко. Интересувам се от различните похвати за интерпретиране на реалността при тези художници. Подготвям и самостоятелна изложба с рисунки.

Завършил си Националната художествена гимназия за изящни изкуства. През 2001 заминаваш за Англия като стипендиант по изкуство и дизайн в Technical College (Bath), дипломираш се в специалностите Семиотика и педагогика на изобразителното изкуство и Графичен дизайн. Явно първо е дошла страстта към рисуването преди тази към поезията?
Александър:
Започнах истински да се интересувам от изобразително изкуство след посещението ми в Музея за съвременно изкуство в Мадрид. Поразиха ме литографиите на Джаксън Полък и картините на Френсис Бейкън. След това открих кубинските графици, живописеца Освалдо Гуаясамин, също така много харесвах Едвард Мунк и Егон Шиле. Първоначално правих линогравюри и сухи игли, с бои работех предимно на амбалажна хартия. Бях много повлиян от скулптори, най-вече от Бранкузи и българите Ангел Станев и Емил Попов. Досегът ми до творбите на художници, които съм харесвал, ме е карал да рисувам.

Това звучи супер, но разкажи ни кога започна да пишеш и защо? Рисуването не беше ли достатъчна опция да се изразяваш, или имаше нужда и от друго средство?
Александър: Първите ми опити да пиша бяха, когато бях на 16 години, след като попаднах на поредица книги на френските символисти, бях много впечатлен от Рембо и Верлен. Имах малък тефтер, в който преписвах стихотворения, които са ми харесали. След това имаше период, в който предимно рисувах. Като студент открих  антологията с американска поезия „Пир след тайната вечеря“. Поезията на Силвия Плат, Ан Секстън и Лорънс Фърлингети ме подтикнаха отново да пиша, тогава попаднах и на дебюта на Красимира Джисова „Абревиатурата“ и на книгата „Бдин“ на Иван Христов, които много ме впечатлиха.

Какво те вдъхнови първоначално и какво четеш сега?
Александър:
Разказите на Кафка, Батай, „Малоун умира“ на Бекет, „Сърца за изтръгване“ на Виан, по-късно открих Конрад и Хемингуей, които ми направиха огромно впечатление. В момента чета предимно американска поезия: Тед Кусър, Клаудия Емерсън, Марк Странд.

И когато става дума за световните класици, кажи ни какво мислиш за нещата на родна територия. Какво според теб е състоянието на съвременната българска поезия и проза в момента?
Александър: Мисля, че излизат от печат страхотни книги на български автори, голямо събитие за тази година е книгата на Ани Илков „Подготовка за напускане на сърцето“, прозата на Здравка Евтимова, също така огромен успех за българската поезия е и наградата „Аполинер“, която Аксиния Михайлова получи миналата година.

Не мислиш ли, че вече всеки с химикал и лист или със смартфон и ноутпад създава поезия и проза? Стана ли поезията в социалните мрежи един градски джънк – една бърза храна, която всеки създава и всеки потребява, но която е безкрайно нездравословна поради липсата на витамини и минерали (качество и тежест)?
Александър: Да, пишат се и много посредствени неща, но според мен няма нищо лошо, ако повече хора се опитват да пишат. Това не пречи на никого, дори обогатява човека по един или друг начин, би могло да подтикне към по-задълбочен интерес към изкуството. По отношение на качеството нещата сами си идват на мястото, времето има свои закони.

Разкажи ни малко повече за „Кучета“. Какво ни казваш с нея?
Александър: Имам две издадени книги с поезия: „Прах и драскотини“ и „Кучета“.

В „Кучета“ съм се опитал да говоря, за хората, които имат привилегията да се усмихват странно,  за тези, които са водили лично своя битка заради неудобните им за мнозинството възгледи.

Писал съм за различните състояния на отделеност и преживяването им в оголената урбанистична среда. Също така съм искал да покажа и човешкия успех на странния въпреки социума. „Кучета“ излезе от печат края на декември 2014 година, но от 2015 вече я имаше в повечето книжарници. Премиерата се състоя в театралната зала на СУ "Св. Климент Охридски".  Беше представена от Ани Бурова. Също така думи за книгата казаха Екатерина Йосифова и професор Александър Кьосев.

А кои са кучетата в „Кучета“?
Александър: Кучетата в "Кучета" са различните състояния, контрастните позиции, субектите от реалността и частите на личността, амбивалентните отношения.

Сега имаш ли кръстопът – рисуване или писане, или двете вървят ръка за ръка?
Александър:
Кръстопът звучи добре, защото думата избор се подразбира. В случая мисля, че става въпрос за по-голяма отговорност.

Ако трябва да се самоопределиш кой е Александър в момента?
Александър:
Обикновен човек, който се интересува от изкуство.

И за финал кажи ни съвсем метафорично, разбира се – как да потребяваме литературата? Инструкции за употреба.
Александър:
Бих препоръчал на всички да четат качествени книги. Да не употребяват литературата, а да се оставят да ги промени.

В края на разговора научихме още, че за Сашо писането е желание, музата идва, когато полагаш усилия, а животът ни дава това, което ние му даваме. В замяна на тези мъдри слова ние пък ви предоставяме онлайн пристанището на Александър, което може да видите тук. За всичко останало просто разтворете „Кучета“ - корицата е рисувана от автора, другите му художествени творби чакат тук, а финалът е:

Нека изкуството не спира да вали. Чадърите са излишни!

Припомни си и разговора ни с Иван Димитров за етикетите, които те карат да се гръмнеш и за пишещия човек изобщо.