СЪЩЕСТВЕНО СДУХАНИ

За камуфлажната шизофрения или кога афтършокът става твоя фея орисница

  • 27.04.2015
  • от Ралица Караджова

Чудили ли сте се какво правят хората, чиято лампа свети точно срещу вашата тераса? В този муден, мрачен, мокър пролетен  час след полунощ... най-вероятно мислят. За тъпото сдухващо време, за крайните срокове в офиса, за това, че аджеба не живеят точно както са си го представяли. Мартин, който завършва своята част от архитектурния проект, който трябва да предаде след 2 дни, и заедно с това поправя частта на колежката, която е начертала асансьорите по 16 кв.м и е сложила прозорци в мазето. Соня, която слуша Шаде и пие втора бутилка вино сама, защото днес се събуди на 30 и осъзна, че всъщност не е постигнала и ¼ от това, което смяташе, че ще е постигнала на 30. Петър, който от половин година неумело се самоубеждава, че вече продължаващият 6 месеца неплатен стаж, по време на който прави кафета и седи до 9 в офиса, е от съществено значение за бъдещата му кариера. Тримата са съществено сдухани.

Защото са се прибирали с трамвая. Той е дошъл и те са открили с раздразнение, че тъпите нагли други хора са се качили на предпоследната спирка преди обръщалото на Съдебна палата и сега трябва да висят прави чак до Павлово. В трамвая ги ръчка баба с найлонова торба и синьо-зелени сенки. Малко е сюрреалистично.

През деня са прекосили центъра три пъти и са се дразнили на хората, които пресичат 3 секунди преди да светне зелено. Добре, защо? Дразнили са се и на плочките, върху които, когато стъпиш, пропадат, и се обливаш с вода до коленете, и на шофьори, които минават с бясна скорост през локвите.

Дишали са тежко, преглъщали са разочарование и яд и са гледали телевизия, за да не мислят. Питали са се: „Дали само на мен ми е тъпо?“ Ами всъщност надали. Защото всички сме объркани, невинаги виждаме причината да се усмихнем, а понякога трябва да приемем факта, че в момента просто я няма.

Защото никой не е вечно прогресиращ, никой не е постоянно силен и целеустремен и никой не е толкова щастлив, колкото изглежда във Фейсбук.

А какво правим, когато нищо не върви? Аз лично се напивам. Ама така... крайно. Шотове. Афтършок. Да забравиш не само проблемите в офиса, поредната малоумна първа среща, да забравиш кой си. И да си измислиш. Правя го редовно. Фалшивото ми име е Кристина. Когато ме заговори някой, който решавам на пръв поглед, че не държа да видя втори път, се представям:

- Криси. Приятно ми е.

И импровизирам  на момента. Била съм фотографка, стажант в кантора, шампионка по таекуондо, дъщеря на земеделец, който изнася гъби за Италия (?!?)... Получавали са се и много куриозни ситуации, разбира се. Като да заявя, че уча в Осло, и момчето да подскочи от изненада и да съобщи същото. Осло? Seriously?

Но пък ако човекът отсреща е пич, разваляш прикритието си и е много вероятно той да сметне за симпатична твоята камуфлажна шизофрения.

Много е приятно понякога да си в кожата на някой друг. Може би защото си мислим, че другите нямат проблеми.

На сутринта се събуждаш пак себе си. С грима от снощи и със звеееерски махмурлук. Но пък една събота вечер си бил някой, който не се бута в трамвай и няма крайни срокове в офиса. Някой, на който всичко му е перфектно. Защото не съществува.

И не забравяй, че да не се чувстваш малък в света на големите, зависи само от теб.