ПИЯНСТВОТО НА ЕДНА ЛЮБОВ... КАТЯ ПАСКАЛЕВА И ГЕОРГИ БОЖИЛОВ – СЛОНА

или изпепеляваща история, полята с много водка и мъничко тъга

  • 13.01.2015
  • от Михаела Самарджиева

Свикнали сме големите любовни истории да са драматични, дълбоки и тъжни. Свикнали сме в книгите и кинолентите да виждаме разплакани момичета и мъже с болка в сърцата и нещо силно с лед в ръката. Свикнали сме на клишета. Животът обаче не ги харесва, ние също, ето защо ще обърнем поглед към една различна любов. Месец преди онзи, американския празник, който масово размътва сърца и глави, ви представяме една типично българска история. И като такава тя не е тъжна, не е по холивудски предсказуема и не е за пример.

Тя е гола, нахална и млада. Тя е пияна и щастлива, извън клишето. Тя е любовта между неустоимата Катя Паскалева и един от най-големите художници на българското съвремие – Георги Божилов – Слона.

Тя се пие на екс, а ние ви я наливаме. Бавно…

ТЕ…
Катя Паскалева се ражда в Петрич през 1945 и не след дълго се разбира, че малкият град е тесен за черните маслинови очи и огнения характер на малкото Кате. Като буре с барут са и думите, и погледите на бъдещата Мария от „Козият рог“ още докато учи в гимназията. Изборът й на образованието не учудва никого и през 1967 година бурята Паскалева завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на Методи Андонов. Както твърди Геновева Димитрова в брой на вестник „Култура“ от 2002 г., „нейните героини не са лъскави красавици, а пробиват с тъжната хубост на мадони. Не са салонни изкусителки, а омайват с магнетизма на вакханки. Не са нахакани интелектуалки, а респектират с проникновението на мислителки. Не са агресивни боркини, а гонят мечтите си с непоколебимостта на богини“.

Неговата ракия е друга. Той се ражда в град на художници, поети и артисти. Проплаква за пръв път на място, където всеки камък е история, а бохемата не е просто шайка пияни интелектуалци, а истински творци, следвани от орди обожателки, музи и разплакани съпруги. Той се ражда на 13 юни 1935 в културното сърце на милата ни родина – магнетичния Пловдив. Още от малък на преден план излиза талантът му да рисува, а нестандартният му подход и разпознаваем почерк го превръщат след време в истинска легенда. След като завършва ВИИИ „Н. Павлович“, следват участие на  Първото международно биенале на младите художници/Париж, над 25 самостоятелни изложби, наградата на СБХ и званието „заслужил художник“ през 1979 година. Слона е част от така наречената „Пловдивска школа от 60-те“, а това, за което и до днес мечтаят всички творци по целокупната земя, той среща абсолютно случайно. Муза! И то каква!

ИСКРАТА…
Начо Културата е истинският сватовник между талантливата двойка. Заради 60-те години и лекото разхлабване на идеологическата хватка има възможност за образуване на миниобщества в Пловдив. Той е в центъра им, а в тях младежите танцуват, пишат, творят и буквално създават един нов свят на свободата, в който таланти като Божилов и Катя могат да поемат необходимата им глътка въздух, нужна за летеж. Студентите по актьорско майсторство на Методи Андонов, сред които е и Катя, често прескачат до „свободната зона“ в Стария град и именно там тя вижда за пръв път платната на Слона. Паскалева е омагьосана от мащаба, цветовете и нахалната прямота на тези творби и се влюбва първо в тях. Актрисата Соня Маркова разказва как Катя остава смаяна от абстрактните картини и любовта й пламва първо на интелектуално ниво. При Божилов нещата обаче не остават само в сферата на духовното, а сякаш огън преминава през тялото му, когато вижда черните магнетични очи на Катя и дългата й абаносова плитка.

След флирт, криене и тайни срещи Слона напуска инженерката Ана, за която е бил женен и се впуска в опиянението на тази нова и луда любов.

ПОЖАРЪТ…
Днес може би това е класическо стечение на обстоятелства, но по онова време мълвата за тази гръмка и неприлична любов оглася тепетата и модните кафенета в цял Пловдив. Разведеният художник и младата актриса са основна тема за обсъждане както на светски събития, така и във всяка арт кръчма в Стария град. Катя и Божилов не остават и извън полезрението на местната милиция, която не може да преживее тази явна демонстрация на разкрепостено поведение, която слага петно върху целия измислен морал на комунистическото благоприличие.

Тя е „развалена“, „покварена“ жена. Тя пуши, пие, слуша джаз, танцува и целува – най-вече него, и то на публични места. Той е инакомислещ, извън системата, безспорен талант и безспорно „опасен елемент“, с който трябва да се внимава. Те не крият тази любов, а напротив.

Устройват й такива празненства, че историята още помни Начо Културата, художниците Илияна Камбурова – Лячо, Димитър Киров и съпругата му балерината Русалия, които вдигат цял Пловдив във въздуха с шумните си соарета и безкрайни веселби. През 1967 г.  двамата решават да сключат брак, но извън Пловдив. Причината е „лошата репутация“, която имат пред властите. Почерпката обаче е в „Алафрангите“ и е толкова пъстра, че женитбата им не остава тайна. След това Катя е разпределена в театъра в Добрич. Слона я следва, а двамата живеят там като в приказка, полята с много водка и малко чай. Чаят е чест гост в малката им квартира, където Паскалева учи ролите си, Божилов рисува, а парите никога не стигат, защото най-често са похарчени предишната вечер в шумни купони и почерпка на верни приятели. Най-легендарната история е тази от 17 декември 1967. Начо Културата е наредил 33 акварела на Георги Божилов – Слона в „Червеното пони“, а това е първата изложба в Стария град. По това време Слона е при Катето в Добрич. Те отново са без пукната стотинка и няма как да дойдат в Пловдив за откриването, защото дори нямат пари за билет. Начо Културата на прага на нервна криза събира пари (от всеки по нещо) и ги изпраща на бедната двойка. Картините са подредени, поканите разпратени и всички тръпнат в очакване. Тогава обаче влюбените отново не пристигат, защото чисто и просто сядат и изпиват получените пари с други видни театрали в Толбухин, а на следващия ден изложбата е открита без художника.

„НАЙ-ХУБАВИТЕ ГОДИНИ ОТ МОЯ ЖИВОТ“
Така нарича Паскалева времето си в Пловдив, в който се връща след като е разпределена в Пазарджишкия театър. Тя живее със Слона и другарува с най-светлите умове и най-големите чешити на епохата. По онова време Златю Бояджиев пожелава да я рисува, а Мия, дъщерята на Слона от първия брак, си спомня и до днес:

Катя караше една червена шкода. Винаги разбирахме кога се прибира, защото блъскаше колата или в митрополията, или в някой бордюр. Баща ми умираше от смях. Двамата никога не говореха за чувствата си. Те се четяха в очите им. У дома тя се обръщаше към него със Слонаки, а той я наричаше Тропи или Трополе. Не съм ги чувала никога да се карат. Бяха лежерни хора. По цели нощи си говореха за изкуство – за театър, за кино, за музика, за живопис..


„ЗА ДА МИ Е ХУБАВО, МИ ТРЯБВА ЕДИН СТЕК „МЕЛНИК“
И ЕДНА ВОДКА №5...“

След около десетина години съжителство Георги Божилов и Катя Паскалева се разделят. Раздялата е лека, също като любовта им. Без драми, ненужни обяснения и излишна показност. Причините са много, като основната е, че Катя се влюбва в документалиста Иван Росенов. Слона умира в катастрофа на 30 май 2001 г., а Катя научава вестта в българското посолство в Париж, където е за операция на рак на гърлото. Там тя е с новата си любов Иван Росенов, но когато чува фаталната вест, просто излиза от стаята. Малко по-късно Иван Росенов я намира на колене пред една от картините на Слона, окачени в посолството. Катя си отива от този свят на 23 юли 2002 година, едва на 56 години. Накрая изгубва гласа си и записва мислите си на малки листчета, които по-късно Росенов издава в книга. Но това не е споменът, с който неудържимата, вихрена и живееща Паскалева би искала да бъде запомнена. Тя мечтае да остарее „като катедрала, не като цървул“. Тя е първата чисто гола жена в българското кино и играе, обича и диша като за последно, без драми. Тя казва, че е живяла „красиво и безотговорно“ и не съжалява за нищо. Тя има нужда само от един стек „Мелник“ и една водка №5, а ние си палим цигара за нея и за тази любов. Любовта, която се празнува, а не се страда. Любовта, за която се изпразват чаши и се правят акварели. Скандалната любов, която не се срамува от собственото си щастие. Красива и безотговорна – такава, каквато трябва да е. Такава, каквато си заслужава. Наздраве! Без извинения!

Остави ни да ти разкажем и любовната история на Невена Коканова и мъжа на сърцето й.