HUMANS: ХОРАТА, КОИТО УМЕЯТ ДА СЕ ВДИГАТ НА КРАКА

Хората, с които ще те запознаем днес ще те научат как да се справяш с трудните моменти

  • 04.01.2015
  • от Ванеса Виденова

Всеки човешки живот е изпъстрен с прекрасни моменти, наред с всички останали, в които сякаш някой ни е натиснал с крак в калта и не ни оставя да се изправим. Е, хората, които ще видиш днес са имали от всички моменти по много, като важното в случая е, че в крайна сметка са успели да се изправят. Какво е най-важно да запазим дори в най-мрачните моменти, ще разбереш от самите тях.

- Какво бихте искали да кажете на повече хора? - Какво да ви кажа, то нищо не остана, говори се едно и също. За добротата, за човещината, за възпитанието, за културата... Но вижте ги всички - никой няма време за това, всички са намръщени, начумерени, безпаричие навякъде, така и аз. Като млад обикалях Европа да свиря, сега съм на 64, свиря в подлеза, нито пенсия, нито приходи. И аз пак съм добре, изкарвам си хляба с цигулката. Музиката ме крепи. А другите?

- Как се справяш с трудните моменти? - Честно казано се стремя да си правя живота труден ежедневно. Да изляза от така наречената „зона на комфорт” и да си давам зор за някакви неща. Струва си. Минавала съм през трудности, но съм била възпитана да ги очаквам на дневен ред и да не се изненадвам. Да ги забравям бързо и през розовите очила да си казвам „Сигурна съм, че съвсем скоро ще разбера причината за това. Сигурна съм, че е било за добро.” Наивно или не, сякаш всеки път се оказваше точно така. Има неща, които изстрадвам, но в момента поглеждайки назад си мисля : "Леле, колко по-прецакана щеше да си сега, ако не ти се беше случило всичко това!”. Въпреки това виждам хора около мен, с доста по-сериозни проблеми, а те - греят, сякаш нищо не може да ги събори. Стремя се да се уча от такива хора, а не от горчивия вкус на миналото. Усмивката винаги да стои на лицето ми - това е урокът.

Седнах на пейка в центъра на София и наблюдавах как жена се движи бавно през тълпата под ръка с възрастен мъж и две малки деца с тротинетки. Тя влезе в книжарница Гринуич, докато дядото ѝ посочи пейката, на която седях. Седна до мен, усмихна ми се, реших да се възползвам и се заговорихме. Той е 92 годишен, родом от Стара Загора, но живее в Пловдив и сега е на гости „на младите“. Сподели ми, че е имал труден живот, стар е и бавно си отива, но е истински горд със семейството и внуците си и това, че са успели хора. Реших да го попитам кое е най-важно нещо, което иска да предаде на децата, внуците и правнуците си.
- Честността. Да бъдат винаги искрени и честни пред себе си и пред другите.
След малко жената излезе с децата и ги помолих за обща снимка, като след това попитах и нея какъв би бил съветът ѝ към хората. С ръка на рамото на възрастния мъж и другата придържайки сина си, тя ми каза:
- Повече грижа и внимание към близките хора.