ИЗВЪРШИХ ИНТЕРНЕТ САМОУБИЙСТВО… И НИКОЙ НЕ РАЗБРА

"Убий профил, спаси душа", айде, не чак толкова крайно...

  • 28.11.2014
  • от Георги Станилов

Продадох профила си и никой не разбра, само свободното ми време и книгите усетиха разликата на разчистеното ми съзнание и широко отворената врата към свободата на това да не се влияеш от снимки на места и хора, зад които се крие реалността от бездушие, лицемерие и завист. Само суетата ми беше изправена до стената, същата стена, която я  „хранеше” няколко години с постове и снимки от паралелната ми реалност, създадена специално за Facebook.

Трябваше ми известно  време да отвикна да гледам смартфона си през няколко минути и любопитството ми към стените на всичките ми „приятели” да ферментира в желание за повече спорт, повече култура и повече от всичко, което е различно от информацията на хора, които дават всичко, за да не бъдат себе си. Продадох профила си на богато юпи, работещо върху алтернатива на Facebook.

Да, продадох „приятелите” си, както те ме продават всяка секунда на всевъзможни сайтове за дрехи, вазелин, ваканции и каквото им хрумне още.

Писна ми да натоварвам очите и мирогледа си с неща, които нямат стойност извън мрежата и ме карат да се чувствам, все едно съм на квартира в профила си. Най-лесно е да се правиш на Алиса с памет само за паролата си, забравила пътя за Горната земя. В мрежата никой не умира наистина, кръвта е анимационна, жените винаги са наранени, докато мъжете търсят албумите им „Лято”. Любопитството ми е в абстиненция от липсата на клюки, мъдри мисли на Коелю и тагове от места, където салфетките струват 10 лв. пакета.

Толкова много сме се сраснали с профилите си, че когато ги изтрием, се чувстваме приятно сами в свят, който отдавна сме забравили. В миналото изразът „да продадеш приятелите си” е означавал всичко - хайдутите, честната пионерска. Сега просто продаваш хора или по-скоро снимки, зад които стоят очи, които никога не си виждал, и проблеми, които са успешно скрити зад яхти, и вечери, за които някой друг е платил в замяна за малко секс без обвързване.

Светът вече се побира във флашка, докато социалният ни живот се е превърнала в разграден двор, наричащ  себе си профил. Телефоните се превърнаха в ключове за места, които никога няма да посетим. Пращаме усмихнати емотикони, а истината е, че няма на кого да се усмихнем, защото навсякъде в мрежата липсва душа. Профилът ми поиска евтаназия, за да спаси и малкото човечност и морал, останали в мен, недокосната от like-ове и коментари с фалшива деликатност. Книгите ми махат от първите си страници и мислите ми вече са куче, бягащо по дигата на река, вливаща се в себе си. Приятна самота, в която вероятността да намериш друг подобно самотен е по-голяма от това да се сприятелиш с някого, който мечтае за сърф с цитати на Буковски по платното.


Интернет самоубийство или живот без профил и „приятели”.


Изведнъж времето ти започва да се разтяга като часовниците на Салвадор Дали и сега имаш повече от него, без да ти трябва Wi-Fi. Докато трупът на изтрития ти профил още гние в мрежата малко по малко започваш да осъзнаваш,че огромното количество информация от стената ти не е била нищо друго освен губене на време и клюкарстване. Валери Петров, Иван Хаджийски или Маркес дават много повече, милиони страници с изречения и описание на картини, каращи съзнанието, общата ти култура и светогледа да седнат на една маса и да си поръчат абсент, докато всички около тях не си говорят и си гледат телефоните, пълни с желания за секс.

Да нямаш профил е лукс, който само хората с фантазия, които обичат хартията с букви, имат смелостта да изберат, без това да ги прави по-малко социални във времена, когато отношенията се мерят с броя на харесванията и маршрута ти в петък и събота.