ДИЯНА НАНЕВА ЗА СЕЗОНА ЗА БЯГСТВО

Едно интервю за изкуството, поезията и тихите стъпки в снега

0 коментара Сподели:

Дияна Нанева е млада  художничка, студентка по живопис в НХА, чиято истинска страст обаче са комиксите и илюстрациите. Срещат ни общи приятели в социалната мрежа (да не сте се оплакали после от нея!) и така се запознавам с изкуството й. Оригинално, много различно и със силна атмосфера. Само един поглед ти трябва и вече знаеш, че искаш да видиш повече от работата й. Стилът й е силно разпознаваем и начинът, по който завърта въображението и те поставя точно в центъра на създадения от нея филм, е необясним за мен. Но работи всеки път.
Опитах се да открия какви са нейните собствени очаквания и докъде се простират мечтите й. Ето какво разбрах.

Изглеждаш като да си намерила истинската си страст и призвание в живота. Така ли чувстваш рисуването?

Никъде не съм го обявявала, дори и в главата ми, но трудно минават и са малко дните, в които да не съм нарисувала нещо. Моменти и детайли от ежедневието дават много поводи и идеи, а през последните години в постоянството има и много бурни периоди. Така че… обичам да гледам, да търся, да слушам, да преживявам и покрай това да рисувам.

Винаги ли е било така? Откога се занимаваш с изкуство?

От много малка, но всичко тогава е съвсем просто, не съм имала предвид толкова "изкуство", просто съм обичала да рисувам. Един по-осъзнат етап беше гимназията, а тогава заобичах графиката и ми беше интересно да опитам от всичко.

Кога ти е било най-трудно да рисуваш?  

Като става дума за моменти от живота, динамиката, емоциите, независимо какви – положителни или не, по-скоро подтикват и провокират творчеството. Изпитвала съм трудности в периоди на монотонност и продължителна рутинност. В такива моменти не знаеш за какво да се захванеш.

Защо се преориентираш от живопис към комикси?

След гимназията планът беше да се усъвършенствам в живописта, но паралелно с това в свободното време започнах да влизам в ролята на разказвач. Правех го изцяло за себе си, без особени претенции, но в един момент комиксът и неговите похвати се превърнаха в мое средство за изразяване, че и работа доста често.

Къде намираш себе си? Имаш ли твой личен персонаж, или всеки е частица от теб?

Във всеки създаден персонаж има частица от мен. Може би имам един чисто личен, но той е толкова податлив на всякакви метаморфози, че не мога да кажа със сигурност дали е човек или нещо друго. Винаги е средство на идеята и целта.

Работиш ли съвместно с други илюстратори по различни проекти?

Проекти много, ако е възможно да ми стигне времето за всичко, би било чудесно. Предимно с писатели съм имала съвместна работа, но един хубав пример, в който съм на едно място с други и талантливи илюстратори, е комикс изданието "Ко-миксер" 7.

О, да, ние говорихме и с тях преди известно време. Но разкажи за книгата си „Сезон за бягство“ сега! Как се роди идеята за нея?

Не започна с идеята да бъде книга. Както споменах, често ми се случва да влизам в ролята на разказвач. Започнах с кратка история от няколко странички, в която просто исках да бъда искрена. Заедно с нея и в подобна естетика се появиха още няколко истории, вдъхновени от един и същ период с неговите случки, хора, неща, които съм видяла, чула или преживяла. Сметнах, че така събрани "разказите в картинки", съчетани с известна доза поезия, им приляга формата на книга, а съчетанието комикс-поезия не е често срещано и с известен риск е приятен експеримент.

Какво планираш за бъдещето? Имаш ли някакви по-смели мечти?

Бих реализирала още проекти. Чисто авторски, може би вече не толкова като сборник с кратки истории, но по-продължителни и завършени истории. Както и такива с писатели. Дори и да става дума само за илюстрации. Оттук нататък просто трябва време да се нарисуват.

Какъв би бил съветът ти към хората, които се занимават с изкуство в България? Кое е най-важното: талантът, постоянството, възможностите или нещо съвсем друго?

Don't procrastinate! Сериозно.


Ако искаш да се запознаеш с още български таланти в илюстрацията, виж интервюто ни с Калоян Тошев – една приказка за мозъка, или защо автора не иска да каже нищо.

Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *