ЩАСТИЕТО Е... ЛОКВА

История за щастие, тъга и гумените ботуши, които ги разделят

  • 27.10.2014
  • от Марта Каменова

Вижте сега. Аз съм актриса. И майка. И много други, но в конкретната ситуация от значение са тези двете.

Като актриса част от работата ми (на ежедневен принцип и при всяка възможност) е да наблюдавам хората. Изучавам техните реакции, жестове, говор, мимики и цялостно поведение. Тези неща впоследствие се използват за изграждане на образи на сцената. Всичко се попива и пази грижовно в съзнанието – от начина, по който са изхвърлили обелка от вафла на улицата, през погледа, който хвърлят, за да проверят дали някой не ги е видял, до походката, с която се отдалечават. И подобни.

Като майка, покрай детето си имам възможност да наблюдавам едни нови типажи и взаимоотношения – родител и дете. Както можете да предположите, нагледала съм се на какво ли не и тези от вас, които имат деца, много добре знаят  за какво става въпрос. За да не става по-дълга от необходимото тази интродукция, минавам директно към ситуацията и това, което ми се искаше да кажа.

Вчера валя дъжд . Знаете – пролет, лято, нерви, намръщени хора, сополи. Впоследствие улиците – иначе пълни с дупки, бяха пълни с локви.

Обух на сина си гумените му ботуши и отидохме да се правим на “локвотърсачи”.

Резултатът: скачане, плискане и бягане през, около и във всички възможни локви в квартала. Смях, радост и викове “азззз – локвотърсаааач” огласят квартала, аналогично и носталгично напомнящи за времето, в което играехме на криеница до полунощ... За него – мигове на безгрижно детство, а за мен – моменти  на осмисляне на клишета като “щастието е в малките неща”. Макар че локвите си бяха доста големи, да не се лъжем.

Покрай нас минава друго, по-голямо момче с (предполагам) майка си. Диалог:
Виж онова бебе как скача в локвата, искам и аз да скоча в локвата!
Не може, ще се намокриш!
Моля те...
Не, казах!
Край на диалога.

Ааа, не, извинете – имаше и: “Ела насам, че ще те напръска!”, придружено с рязко дърпане за качулката. Последното действие, притеснително наподобяващо дръпването на повода на куче, опитало се да забърза темпото или да се отклони. Но тази аналогия може и да си е само в моята глава.

Щяло да се намокри детето. Ами... да – локва е, водата обикновено е мокра. Аз лично повече щях да се притесня, ако беше скочило вътре и не се беше намокрило.

Тук е моментът да отбележа, че въпросното момче също беше с гумени ботуши. “Rubber boots” а.к.а “rain boots” се произвеждат, продават, купуват и използват за дъждовни дни, когато навън е мокро и другите обувки биха пропуснали вода. Тоест няма как да се намокриш, ако си с такива, а дори и това да стане – какво, по дяволите, от това?!

Запомнете, моля! Без да се опитвам да звуча назидателно, просто като напомняне... Радостта, която ще изпита детето ви при скачането в локвата, съвсем не е еквивалентна на усилието, което евентуално ще се наложи да положите, закачайки на простора два мокри чорапа! До което усилие, пак повтарям, няма нужда да се стига, ако имате гумени ботуши, създадени за целта.
Преди да бъде завлачено за качулката надалеч от бебето, което, о боже, се мокри, другото момче се спря за 4 - 5 секунди да погледа как синът ми си играе. От (предполагам) майката не можах да извлека нищо ново за актьорската си библиотека от емоции. За съжаление подобно поведение е неприемливо често срещано и нямам нито желание, нито сили да го коментирам. Обогатих обаче арсенала си от чувства с това, което излъчваше момчето в тези 4 - 5 секунди. Противно на очакванията на повечето хора, то не се разплака. Не се затръшка и задърпа. Не се развика. Просто гледаше. Не със завист към моето дете и не с чувство на ярост към (предполагам) майка си, че не му е позволила нещо. Гледаше с една особена тъга, по-силна от сълзи, за която аз се сещам ден по-късно и сядам да напиша това. Тъга, която за 4 - 5 секунди излезе от него и се върна обратно, заредена с всеки звън от смеха и капка от водата,  разплискана от ботушите в локвата.

Тръгвайки си, влачен за качулката, този малък смелчак дори успя да се усмихне, явно събрал под някаква изкривена и непонятна за мен форма положителни емоции.

Жалко е да правим така, че от малки на децата ни да се налага да се хранят с чуждото щастие. Съзнателно или не.

Особено ако можем да им осигурим мигове на тяхно собствено, както беше в случая. Локвите не струват пари. Е, добре, гумените ботуши струват, но когато си имал възможност да ги осигуриш на детето си и не му позволяваш да ги използва по предназначение, всъщност го ограбваш от една страхотна веселба, за която ще разказва дни наред след това, а малкото му сърчице (ако не знаете, то се намира “eй тук, под бодито”) ще прави много бързо туп-туп-туп-туп. Толкова малко трябва...

Не ме разбирайте погрешно, аз съвсем не съм някакъв невероятен пример или модел за подражание в много аспекти. Но колкото аз имам да науча детето си на много неща, толкова, че и повече, понякога то учи мен. Това е и второто клише, което е многократно лично изпитано и затвърдено, поради което ще си позволя да го използвам – децата са нашите учители. Ето защо от време на време се замислям и обръщам внимание на подобни случки. Смятам, че ако повече хора се замислят, то повече хора ще започнат да действат в тази посока, а така идва промяната. Към по-добро. Да даваме на децата си мигове на щастие от този вид не ни струва много, всъщност безценно е. А щастието е... локва. Колкото по-голяма и колкото по-дълбоко влезем в нея, толкова по-хубаво. И колкото повече успеем да я разплискаме наоколо, толкова по-добре.

Така че – аз съм ЗА! ЗА ПОВЕЧЕ ДЕЦА В ЛОКВИТЕ! Буквално. И преносно... Другия път, когато завали, обуйте гумените ботуши на децата си и ги пуснете да тичат из локвите. Удовлетворението от преживяването е гарантирано и за двете страни. Рекламации – при мен. Ще ме намерите в локвата заедно с моето момче. Когато се наскачаме и налудуваме подобаващо, то ще ме хване за ръка и ще ми каже “мамо, обичам те”, а аз ще бъда абсолютно безмълвна и стъписана поради факта, че синът ми е само на година и половина, а ме изумява всеки ден до степен на почти пълен блокаж. За около 4 - 5 секунди. После, сякаш за да ме отърве от безмълвието и стъписването, преди да успея да реагирам, сам ще си отговори “и аз”. Може и да сме се намокрили малко. Това е, хора – щастието е... локва.

Припомни си и историята на Ирен Леви, в която децата нямат копчета.