КАРСТЕН И ДИМИ: ИСТОРИИТЕ НА ДВАМА БЕЛГИЙСКИ СТОПАДЖИИ

Едно спонтанно интервю с главните герои на филма „На стоп до Истанбул“

  • 15.10.2014
  • от Ванеса Виденова

Един от десетте филма, които GoGuide избра от програмата на фестивала Sofia Biting Docs, беше Hitchtanbul („На стоп до Истанбул“). Става въпрос за двама белгийци на средна възраст, които решават да отидат до Истанбул на автостоп само за седем дни. По пътя си срещат много и интересни хора (от които двама са българи) и участват в редица безумни ситуации, част от които се виждат още в трейлъра. Но за разлика от голяма част от филмите, в чийто трейлъри са събрани най-силните им сцени, което качва очакванията и после следва неминуемо разочарование, този филм ме учуди с точно обратното.
Двамата hitchhiker-и (Карстен де Вилдер и Дими Дюмортие) са и режисьорите на лентата и присъстваха в киносалона с жълтите си якета и големия палец, като представиха с няколко думи какво ще видим точно преди прожекцията. Също толкова симпатични са на живо, колкото и във филма. Но документален филм все пак, защо би било иначе?

Самият филм беше изключително забавен, а хората в салона, включително и аз, не се притесняваха да се смеят с глас. Точно моментите от истинския живот, които приемат оттенъци на комедия, понякога драма, понякога хорър филм, са тези, които те карат да се чувстваш жив и правят пътя в живота ти цветен.

 

След като филмът свърши, излизайки от салона, се молех все още да са там и за мое огромно щастие ги видях да седят на масичката срещу мен, поемайки с широка усмивка хубавите думи на хората, които излязоха преди мен. Изчаках мъничко, тактично се направих на разсеяна, зачитайки с небивал интерес брошура за куклен театър, и когато последният човек им каза „чао“, се присламчих лекичко към тях, като директно седнах на свободния стол. Представих се и започнах да им обяснявам ентусиазирано колко съм била впечатлена и как имам чувството, че ги познавам, без да ги познавам, само от тези 92 минути „заедно“. Те очевидно бяха в настроение за разговори и реших да си побъбря с тях по-обстойно.

Наистина не знам какво да ви попитам обаче...
K: Попитай ни „Какво да ви попитам?“

Какво да ви попитам?
K: Можеш да ни попиташ „Откъде дойде това с пътуването на стоп?“.

Добре, откъде дойде това (?) с пътуването на стоп?
K: Мм, прекрасен въпрос! Всъщност моите родители са стопирали още много отдавна, още в 50-те и 60-те. Мисля дори, че са били едни от първите стопаджии в Европа.

И дори като деца, аз имам брат и сестра, ние стопирахме заедно, цялото семейство, защото нямахме кола. И работеше!

Но трябваше да се разделяме, майка ми със сестра ми и мен и баща ми с брат ми отделно. И след това някой ни качва и малко по-надолу по пътя се появяват и баща ми с брат ми и шофьорът възкликва: „О, вижте, има и други стопаджии с деца.“ И майка ми отговаря: „Да, това е съпругът ми.“ След това, разбира се, спираме и взимаме и тях.

А твоята история каква е?
Д: Със стопирането? Просто съм доста социален, обичам дългите разговори с различни хора. И много рано осъзнах, че когато влезеш в кола, както ти спомена, че имаш чувството, че вече ни познаваш, по същия начин, след като си се повозил и поговорил с някого, той ти става много близък. Сякаш наистина си го познавал вечно, макар да сте се возили едва десетина километра заедно. И наистина е така, както хората казват – че е най-лесно да споделяш най-личните си тайни с пълни непознати. И те остават там, в колата, в този момент и отрязък от пътя. „Каквото се случи в Лас Вегас, остава в Лас Вегас“ важи с пълна сила и при пътуването на стоп.

Явно не особено – казвам, сочейки постера на Hitchtanbul на стената и те започват да се смеят.
K: Е да, да, добре. Но все пак ние сме питали всеки един от участващите в пътуването ни за позволение да го снимаме и използваме материала след това.

А тази сцена с полицията? Когато полицаят излезе и ви пита дали го снимате и вие излъгахте? Имахте ли проблеми след това, след излизането на филма?
K: Замъглихме лицето му, няма проблем.

Само това стига?
K: Надяваме се.

И какво, не може да се стопира в Люксембург?
Д: Разбира се, че можеш. Просто онези полицаи искаха да ни разкарат от там. Но е вярно, че не можеш да стопираш по магистрали. И в Белгия е така. Въпреки че по принцип правят изключение с бензиностанциите по пътя. Но полицаят в Люксембург ни каза, че законът включва и тях. Тъпичко ни стана.

А имате ли си любими срещи, хора, които са ви станали наистина много близки за това кратко време?
Д: Бригита мисля, че е перфектен пример за това. Психоложката от Германия? Тя имаше много особени морални норми и като че ли – цел в живота. Много директна и винаги много точна. Научихме от нея как да искаш нещо не е достатъчно и как трябва да говорим в сегашно време за мечтите си. Ти не трябва да стигнеш до Истанбул, ти си на пътя за Истанбул.
K: Много пъти хората ми казват: „Опитах се да ти се обадя по телефона.“ Какво означава това въобще? Не се опитвай да ми се обадиш, обади ми се!
Д: Ако някой ме беше питал какво работя преди четири години, щях да му кажа професията си от това време и да добавя „но се опитвам да стана режисьор“. Но не, аз съм режисьор. Вече.

Вземеш ли решението и просто започнеш да го правиш, ти се превръщаш в този човек. Защото вече си направил първата крачка, която е толкова малка и в същото време толкова важна – казал си го.


K: Но в същото време ние имаме още един проект и …се опитваме да го превърнем във филм.

Не, вие вече го правите!
K: Всъщност ние го направихме, сниман е, просто се опитваме да го завършим последните месеци.

Той за какво е?
Д: Направихме дълъг поход. Не това с колите, а това с краката, нали се сещаш? От Москва до Вилнюс. Почти хиляда километра са. Бяхме облечени като войници на Наполеон.
K: Не знам дали знаеш историята на Наполеон и нападението му над Русия. Влиза в нея с една от най-големите войски по онези времена – около 600 000 войници. И губи. Искахме да „преиграем“ това.
Д: Ние сме първите от 200 години насам, които се опитват да пресъздадат този поход. Когато той го прави, се връща победен с едва 30 000 войници – това са едва пет процента от армията. Пълен провал. И това всъщност е краят на Наполеон. И това, което ние искахме да направим, е да се опитаме да пресъздадем този иначе трагичен момент по един забавен начин.

И получи ли се?
Д: Мисля, че да, дори доста добре. Проблемът е, че имаме 120 часа материал...
K: Тоест единствено за да го изгледаме, ще ни трябват около 20 дни.
Д: Снимахме филма преди две години и се надяваме да можем да го завършим в следващите няколко месеца.


Нямам търпение да го видя! И връщайки се към „Пътуване на стоп до Истанбул“, чудех се дали има определени хора, които сте запомнили с нещо от там? Или по-скоро някаква идея или мисъл от тях, която да следвате?
Д: О да, със сигурност.
K: Всъщност всичко, което виждаш в крайния продукт е тази есенция на разговорите. Защото, когато се качиш, ти се возиш при този човек час-два, понякога повече и не можеш да сложиш дори една трета от цялото това време във филма, всички в салона ще заспят. Твоята работа е да извлечеш същината на разговорите, най-ценната част от тях.
Д: Аз смятам, че сме успели да го постигнем.

Потвърждавам. Филмът наистина ме впечатли с това, колко добре е направен и как няма момент, в който да ти става скучно.
K: И за да стане това, трябва да се запише всичко. Както интервюто в момента. Ако беше видео интервю, бих те посъветвал да го разпишеш първо и след това да избираш кадрите, защото ние направихме точно така. Особено ако имаш лимитирано време, ще трябва много неща да се махат. И затова е хубаво да запишеш всичко. Много работа е, имахме 50 страници интервюта и просто започваш да четеш и четеш и събираш това, което смяташ за важно. Когато е текст, е по-лесно, но докато гледаш видеоматериала, си мислиш: „Ей, тук това е много сладко, а тази сцена е просто супер!“.

Но в края на деня it’s all about killing your darlings. Докато снимаш, често си избираш любими моменти, но понякога те не носят нищо на цялостната идея на филма. Колкото и да ги обичаш, просто трябва да ги изрежеш.

Това е много важен закон в правенето на филми.

И като цяло при изкуствата, мисля.
K: Точно. Да синтезираш. И понякога колкото повече изхвърляш, толкова по-ценен става крайният продукт.

Изрязвали ли сте сцени, в които нещо не е наред? Когато не сте били в настроение например, защото не мога да си представя, че винаги сте така усмихнати.
Д: По-скоро правехме грешки, когато бяхме стресирани. Защото ние сме актьорите и ние сме операторите и режисьорите – всичко. Няма човек, който да следи всяко наше движение. И така, когато сгафим – то е сериозно. Имаше дори един момент, в който се случиха много интересни неща и доста важни разговори, чакахме в ТИР на границата. Но шофьорът беше стресиран, ние бяхме стресирани и просто се оказа, че не сме записвали, а имаше ключови моменти в онзи разговор. Един съвет: дори в критични ситуации продължавай да снимаш!

Което ме довежда до последния ми въпрос към вас – какво бихте посъветвали хората? Ей така, за живота.
K: Don’t be a bum. Живей!
Д: Слушай мама и тате. Те знаят най-добре.
K: Но баща ти е алкохолик.
Д: Майка ми също...
K: Значи перифразираме – слушай мама и тате… за да знаеш после какво да не правиш.
Д: Но не, наистина, ако трябва да съм сериозен – не знам. Нямам такъв съвет. Прекалено общо е „за живота“. Виж, има една китайска поговорка „Ако имаш два часовника, никога не знаеш колко е часът“. И така, като попиташ двама човека за съвет, получаваш две мнения, които по-трудно ще използваш в живота си, защото може би имаш нужда само от едното. Но истината е, че или знаеш какво искаш и какво трябва да направиш, или не. И никой чужд съвет не може да ти помогне. Камо ли два.
К: Не знам дали разбра, но това беше доста добър съвет.