Как да разочароваме всички и да си живеем живота

Ако трябва да напишете историята на живота си, какъв ще е героят ви – опортюнист или индивидуалист?

  • 22.10.2018
  • от Антония Руменова

Представете си, че сте в ресторант и сервитьорът ви пита дали искате десерт. Пред вас има две опции. Ако не искате, отговаряте с не, а ако искате, отговаряте с да. Но и в двата случая сте взели самостоятелно решение. Сега си представете, че сте в ресторанта с хора, на чието мнение държите. Сервитьорът отново предлага десерт, а някой отказва от името на всички. Оказва се, че единствено вие искате сладко. Ще рискувате ли да се отцепите от групата, заявявайки нещо различно, или ще се приобщите от страх, че ще разочаровате мнозинството?

Експеримент на Соломон Аш от 1951 година показва, че повечето хора се приобщават. Пред трима души, двама от които актьори, той начертал четири линии и помолил да се посочат двете сходни. Подучените актьори умишлено дали грешен отговор, а третият участник се съгласил с тях, въпреки че правилният бил очевиден.

Това се случва, защото

много от нас се плашат от позицията на аутсайдер.

Не ни е приятно да сме изолирани или сами да защитаваме определена позиция, понеже може да грешим и да разочароваме някого – родители, приятели, половинката или обществото, което по някаква причина ни държи отговорни за изборите ни. Опасно е да стъпиш накриво с начина си на мислене и да разочароваш близките си, защото има вероятност да изгубиш цялата си сигурност. Ала сигурност, в която се чувстваш нещастен, а положителната оценка на околните върви ръка за ръка с усещане за вина и впечатлението, че го правиш по принуда, си струва да бъде тествана.

Нека се изпитаме заедно, като разочароваме всички и опишем възможно най-лошия развой от самоинициативните си решения. Да кажем, че пишем приказка, в която героят е напълно автономен от чуждо мнение. В най-злокобния възможен сценарий независимостта не ни е донесла нещо съдържателно. Поглеждаме назад и разбираме, че животът ни е бил безсмислен. Осъзнаваме колко сме били объркани, какви грешки сме допуснали, колко неизпълнени планове и мечти имаме. Чувстваме се като Макбет, който, разбирайки за смъртта на жена си, казва, че всеки човек е прокълнат. Приказката все едно е разказана от психопат, защото действието се люшка от една катастрофа към друга. Оптимизмът е пресъхнал и вече е невъзможно да избягаме от личните си демони.

Но да не забравяме, че пишем въображаема история и тези кризи са необходими, защото добрият автор търси емоционалното въздействие. Чрез влиянието на трагедията героят преживява катарзис. Научава кой е, осъзнава целите и желанията, които са оставали скрити за него.

Катарзисът е съществен елемент от всяко приключение, понеже ни учи, че всеки живот е смислен дори и да е пълен със заблуди и унижения.

Така че, докато отстрани дните на героя ни са покъртителна картинка, всъщност той е спечелил огромно преимущество – опознал се е. Наясно с характера си, с амбициите, със способностите си. Разочаровайки страничните очаквания, разбира кое е ценно за него и как да го защитава.

Дори и другите да са прави, дори и да преследвате илюзия и да паднете от високо, пак си струва да опитате. Разочарованията не са губене на време. Неточностите ви показват с колко малко информация сте разполагали и къде трябва да четете допълнително. А проблемите не са доказателство за зло, а знак, че не сме в синхрон с реалните си желания. Не бива да се упрекваме, че сме казали нещо глупаво, и да се самобичуваме, че сме направили нещо неправилно. Трябва да се научим да си прощаваме грешката на първия опит, да признаем пропуските си, като се стремим да ги запълним.

Една разбита илюзия не носи само нещастие, тя ни прави по-зрели и осъзнати. Когато дръпнем килимчето под краката си, миражите се изпаряват, а истината лъсва. Именно тази истина ни помага да определим идентичността си, вместо да си въобразяваме, че сме можели да бъдем едно или друго.

Загърбването на сигурността е проверка на характера и уменията ни.

Създава спънки, но тези спънки са ни нужни, тъй като съдействат за личното ни развитие и израстване. Тласкат ни напред и не ни позволяват да тъпчем на едно и също място, без това да ни носи полза.

Добрата история се пише, когато може да си обясним причината за нашите болки, липса на късмет или защо редовно сме в положение за окайване. Дори да не публикувате своята история, вие я пишете в ума си всеки ден. Всеки ден отговаряте на въпросите – кой съм аз, накъде отивам и защо се сблъсквам с определени перипетии.

Историята на живота ви може да е приказка, повторена от папагал и без никакво значение. Може и да е приказка за добронамерен човек, който понякога има хубави дни, друг път лоши, а понякога се самозалъгва, че лошите му дни са хубави, но се старае да живее достойно и да остави нещо ценно след себе си.

13 факта, които научих до 30