Литературен петък: Четенето и писането са „Гаргара“ за душата

Имало едно време бар под земята, който изчезнал заедно със собственика си…

  • 15.06.2018
  • от Стефани Калчева

„Гаргара“ (изд. „Персей“, преводач: Деница Проданова) е дебютният роман на македонеца Игор Станойоски, номиниран за редица големи книжни награди в Македония и спечелващ му популярност и име на един от добрите съвременни млади писатели. 

„Гаргара“ се чете бързо и поддържа настроението със своята мистерия, около която е обвита цялата история. Действието се развива в Лемберг, Украйна, а главният ни герой Орест (който е и авторът на романа, разбирайки от предговора и епилога, макар читателят съвсем да не знае в един момент на кого да вярва) решава да отвори бар „Гаргара“, след като научава за съдбата на съществувалия отдавна със същото име. Дядото на Кристина, негова приятелка, връща и двамата години назад, пресъздавайки им

легендата около заведение под земята, което изчезва сякаш с едно щракване на пръсти заедно със собственика си Иван Володомирович.

Tам са се приютявали хора, които „имат нужда да си изплакнат устата, гърлото и душата от всекидневната порция лайна, която получават от властта, от претърпените неправди и угнетяване“.

В романа няколко пъти се припомня, че писането е гаргара за душата, и това става най-ясно не от друго, а от книгата за похвали и оплаквания, в която освен обичайните пиянски забележки и вицове присъстват две истории, написани на чешки и руски, свързани от ранна детска възраст, разделени по време на войната и случайно събрали се, без дори да подозират. Това са Марика и Сарафил, по чиито дири като самопровъзгласили се детективи ще тръгнат Кристина и Орест. Темпото на разказване е пристрастяващо, иска ти се най-сетне да разплетеш всички нишки, но зад всяка разгадана мистерия, изскачат още две нови. Хареса ми твърдението, че системата на града е подобна на синхронната и диахронната лингвистика – за говорещия е важно само актуалното състояние на езика и е все едно по какъв начин се е стигнало до него.

Нужно и достатъчно е това, което имаме, а не онова, което се е случило толкова отдавна, че вече се съмняваме дали не е било измислица на ума.

Останах неудовлетворена по отношение на част от историята, не ми се изясни едно от основните неща, но финалът сякаш компенсира, защото погъделичка вечния въпрос какво би станало, ако се срещнем в едно друго време, след много години. Показва ни и възможното щастие, което обаче е и отказ от битките и идеализма. Освен любовната история, мистификациите и детективската тръпка важен фокус има и към диктатурите, политиката, войните, комунизма, полицията, към онези богоизбрани хора, които решават съдбите на простосмъртните без капка жал и съчувствие. Режимът смазва желанието за индивидуализъм и подхожда към критиката със заплахи и преследване. Затова и понякога единственият шанс на буйните млади интелектуалци е бар под земята и фалшиви следи, услужливо оставени за КГБ. Благодарение на Орест читателят вижда доколко се е променило това в настоящето и доколко обаче не е.

„Гаргара“ е история за смутните времена, за физическите и емоционални белези, за носталгията по родината, за натиска и свободата, за любовта над всякакви времеви ограничения, за мистерията, за изборите, за любопитството, което заплашва да ни убие, ако му се отдадем. Малка книжка, която се чете бързо, не натоварва и не угнетява, а по-скоро разтоварва и провокира задрямалия приключенски дух.