Литературен петък: „Лагерът на леките жени“ от Антон Балаж

Пъстрият свят на „уважаемите другарки проститутки“

  • 08.09.2017
  • от Стефани Калчева

„Лагерът на леките жени“ от Антон Балаж е книга, която мислех, че ще ми скъса сърцето, а всъщност се смях из страниците въпреки годините и мястото на случване. През 50-те персонажите ни са в лагер за принудителен труд в Словакия, но това не е всичко – главните действащи лица са проститутки, които трябва да бъдат превъзпитани!

Анотацията на книгата много точно ни подготвя с „еротично-политическа пародийна гротеска“ – един изключително труден и мрачен период в историята Балаж е успял да деформира и окарикатури. Когато всичко е толкова чудовищно, какво ни остава, освен да се посмеем? Жените от квартал Видрица в Братислава са пропаднали жени, които новият комунистически строй е длъжен да пречупи, докато не станат почтени гражданки, отдадени на народа, съвършена част от строя.

Комунизмът иска да гради перфектно благо бъдеще и не се интересува от  индивидуалността, тя е само спънка в колелото на благото за колектива. Милата Ерничка, която дори и към лагера е поведена без долно бельо, гъвкавата и дръзка танцьорка Кармен, ехидният доктор Зигмунд, масажистката със странни еротични помисли към коне Рия, Вдовицата, за която се залагат крупни суми пари, всички те са отрепки, които обаче водят колоритен живот и дори самият им изказ забавлява.

„Ерничка наистина бе много загрижена. Мислеше си, че като свърши акцията на полицията, на която във Видрица бяха свикнали, от полицейския участък веднага ще ги изпратят в гинекологията. Докторът, който ги преглеждаше, винаги се ядосваше, когато някоя беше без гащи.

„Да бяхте поне за малко закрили тия срамотии“, караше им се той. Така че Ерничка се качи със страх в полицейската кола. Не можеше да знае, че този път зеленият автобус със закрити прозорци ще отиде много по-далече от сградата на полицията. Че ще отведе проститутките към тяхното радостно бъдеще.“

Все пак в тази пъстра палитра от шеги, еротика, малко вулгарни моменти се прокрадват и безумията на тоталитарния режим, където всеки, който ти има зъб, може чрез фалшив донос да реши цялото ти бъдеще. Това са години, в които, ако си на грешното място в грешния момент, Държавна сигурност те обявява за враг, няма съд и присъда, има лагер, смърт, побои, унижения и пълна власт в ръцете на садистично настроени хора, които се крият зад думите на Сталин. За тях няма цена, която не може да бъде платена в името на свещения комунизъм, дошъл за да избави народа от буржоазията, религията и капитализма

„Сънува детето си. Вече бе голямо. Двете бяха част от щастливите редици. Само дето захарта още бе с купони.“

В лагера има политически престъпници,  членове на Съвета за национална сигурност, шумна музикална тумба цигани и съвсем логично между тези самотни и разгонени мъже и жени се случват неща. Напук на ужасните еднакви  дрехи от груба материя, гадната храна, болното отношение, разпитите посред нощ и абсурдните публични събития, където всеки трябва да се самокритикува, докато не прозвучи убедително.

Пародията е най-силният инструмент срещу ужаса и нито един затвор и тоталитарен режим не може да го заличи. Словакия знае това и Балаж го знае, затова ни го показва чрез думите и лицата на леките жени.

Миналият литературен петък четохме "Канела" от Елин Рахнев.