За летните бури – буреносните хора

Или моментите, когато тишината става по-тиха от всякога

  • 03.07.2017
  • от Цветелина Ракова

Летните бури са ми любими. Със своята внезапност и сила обикновено те оставят винаги без думи, без чадър или без предно стъкло. Точно като някои хора. И тези ги обичам най-много, защото като бурите те карат да загърбиш всичко, което си правил до момента на появата им, и да спреш, за да можеш да ги гледаш смаяно. Появяват се със скоростта на мълниите и си тръгват с тежестта на лятна градушка. Понякога успяваш да предвидиш какви последствия ще има още преди края, но никога не можеш да ги контролираш, защото подобни природни сили са извън човешките възможности. Последиците им обаче понякога се наместват удобно за неопределено време, а понякога се оказват по-разрушителни, отколкото можем да си представим. Развалят ти прическата, измокрят ти дрехите и те отвяват като прането на съседите. Объркват всичките ти планове и не ти оставят друга възможност, освен да им се преклониш. Обвиняваш и синоптиците, и себе си, че никой не го е предвидил, но от летни порои и мълниеносните хора предпазване няма.

И обикновено си тръгват със скоростта, с която се появяват, а след тях всичко е по-разрушено и по-заглушено. И тишината става по-тиха отпреди.

И има два типа, които ще те сполетят. Първият са тези, чието присъствие се описва с моментното спокойствие, което усещаш, минавайки под мост по време на буря. А когато го отминеш, бурята сякаш те удря малко по-силно от преди да се скриеш. Докато вторите сами по себе си са бури. Идват със скоростта на светлината, взимат всичко и продължават по пътя си. Но и тях не можеш да ги предвидиш. Идват с размах и знаеш, че са се насочили на другаде, но ще минат и през теб. И колкото са разрушителни, толкова и ги обичаш. Природните стихии не се контролират и не траят дълго. Само спомените за тях остават дълготрайно.

Когато бурята дойде, те прави пространствен затворник, но те освобождава от законите на времето.

Няма за къде да бързаш и няма къде да отидеш, дори и да искаш. Можеш само да гледаш величието и размаха, с които твори изкуството си. И в тези моменти, когато се чувстваш най-малък пред могъществото на природата, се досещаш, че същата тази природа е създала и хората. Сещаш се и за онзи цитат, визиращ, че „ако хората бяха дъжд, аз просто ръмях, а тя беше ураган“. И се зачудваш кой човек е бил ураганът на онзи автор, който първи се е сетил да го опише. А после се сещаш и за твоя си ураган и за момент изстиваш като въздуха след края на някой порой.

Летните бури са ми любими, но неслучайно са летни. Никой не може да се бори с подобна сила целогодишно, ако не иска да бъде пометен. 

Научи тук защо коучингът е толкова полезен.