Нека не бъдем умерено нещастни заедно

Съпротива срещу тревожните нашествия и хроничната неудовлетвореност

  • 24.01.2017
  • от Стефани Калчева

Щастието е сигурно едно от най-относителните понятия – когато някой говори за него, винаги установявам  в края на разговора, че всъщност дефинира удоволствието, временното добро разположение на духа, различните типове развлечения.

И ако е наистина трудно да опишеш всички атоми и частици на радостта, то е къде-къде по-лесно да кажеш дали си нещастен, или не. Просто го знаеш. Натежава ти в клепачите, намърдва се неканено в сънищата ти и ти оставя сенки под очите – от онези, които и най-добрият коректор не може да скрие.

Имам усещането, че все повече от нас са умерено нещастни – много подла „златна“ среда,

която едновременно не допуска възклицания и пърхания, но и не те срива със земята. Второто, колкото и да е отвратително, има шанс да те накара да събереш сили, да станеш, да се изтупаш и да заблестиш, докато балансираната хронична неудовлетвореност те държи в едно равно положение, към което привикваш.

В един момент чувството за неосъщественост и половинчатост е вече част от теб и дори не можеш да си представиш, че е възможно да бъдеш отново завършен и цял. Без значение дали става дума за работата, която не ти носи удоволствие, но към която всяка сутрин бавно и вяло се запътваш, или за партньора ти, когото вече не обичаш особено, но пък така сте свикнали един с друг, че няма смисъл да си причинявате дискомфорта на раздялата. Може дори да не е нито едно от двете и на пръв поглед животът ти да изглежда страхотен, но въпреки това да си класически пример за умерено нещастен.

Може би това се получава, защото

несъзнателно сравняваме живота си с този на другите, а истината е, че няма как да знаем какво е в душата на човека срещу нас.

Тагването от готини места и снимките с филтър показват само това, което потребителят е решил, че иска да сподели със света. Съвсем наскоро научих, че една мацка, която почти не познавам освен по супер зашеметяващите й постове в социалните мрежи, изживява тежка депресия. Абсолютно по нищо това не си проличава в измамния балон на Фейсбук. Просто още един добър пример как сравнението е майка на нещастието.

Освен това няма абсолютно никакво значение дали някой е бил в Конго, родил е три деца, тежи 50 кг и на всичките си снимки е като от корица на Vogue.

Пътят ни би бил много по-лесен, ако гледахме само напред, а не в страничните платна, където също има катастрофи и червени светофари.

Все по-добре улавям кога някой е изкуствено щастлив – има едно особено нервно помръкване в погледа, докато усмивката се разлива по лицето. Представям си клуб на анонимните нещастнохолици, където всеки свободно може да сподели всяка своя нервност и тревожност, за да разбере, че не е единственият, който е бил сполетян от подобни капани.

Вярвам в умереността, но не и когато става въпрос за душевен баланс, който е бил покосен от емоционален грип и след трескава нощ се е събудил като умерено нещастие, погледнал се е в огледалото и си е казал, че и така може да се живее. Че може – може, но нужно ли е?

А колко скоро ще е прекалено късно?