JAMESON ПРЕДСТАВЯ: DIRECTOR'S CUT С АНТОНИЯ МИЛЧЕВА

Решихме да я покажем, защото има какво да разкаже

  • 29.04.2016
  • от Михаела Самарджиева

Тя е лъчезарна, усмихната и толкова естествена, че да я снимаме в студио й се стори твърде престорено. Завършила кинорежисура в Нов български университет, сценарист, режисьор, асистент и монтажист, нашата героиня обича да ни показва живота в 24 кадъра в секунда и това никак не е случайно.

Автор е на няколко късометражни филма с международни награди, сред които и любимият ни документален „Гинка“, носител на наградата Jameson Short Film Award за най-добър български късометражен филм на Sofia International Film Festival 2015.

През тази година тя беше жури отново на Jameson Short Film Award, а пък ние решихме да ти я покажем, защото е точно наш тип човек, който определено има какво да разкаже. За киното, предизвикателствата и отговорностите зад камера, уважаеми зрители

– Антония Милчева.

Здрасти, Тони, къде те хващаме в момента, с какви задачки се товариш напоследък?
Здравейте! В момента довършвам игрална новела, която заснехме миналото лято. Успоредно с това участвам като асистент-режисьор в подготовката на пълнометражен филм омнибус по разкази на Георги Господинов. 

Звучи супер, но разкажи ни малко за това, как попадна в тази луда магия киното? Винаги ли си искала с това да се занимаваш, или съвсем случайно станаха нещата?
Да, това е съвсем целенасочен избор, макар в началото да беше повече интуитивен, отколкото осмислен. След това имах късмет да срещна човек, който съществено ми повлия и благодарение на когото киното започна да се разкрива като тайна за мен. Това е Ани Йотова – режисьор и продуцент, ученичка на Георги Дюлгеров в класа му от началото на 90-те.

Като спомена Дюлгеров, имало ли е филм или режисьор, чиито проекти да си гледала и да си си казала „ей това е кино!“?
Има, разбира се, и не са един или двама. От съвременните режисьори такъв е за мен турчинът Нури Билге Джейлан. Мисля, че неговите филми все още разказват с езика на киното.

Завършила си кинорежисура в Нов български университет. Има ли съревнование – НБУ срещу НАТФИЗ, и въобще срещала ли си някакво по-несериозно отношение за това, че не си била в Академията?
Аз самата кандидатствах няколко пъти режисура в НАТФИЗ, очевидно неуспешно. В един момент си казах, че времето минава и е по-важно да науча нещо за киното, отколкото на всяка цена да бъда приета в НАТФИЗ. Това се оказа за добро. Иначе мисля, че отношението към режисьорите зависи от качеството на филмите, които правят, а не от това, дали са завършил НАТФИЗ или НБУ.

Твоят студентски късометражен проект „Гинка“ спечели първа награда Jameson Short Film Award за най-добър български късометражен филм на Sofia International Film Festival 2015. Разкажи ни малко повече за работата по него и въобще какво последва след „Гинка“? Как се развиха нещата за теб след тази награда?
Това е първият документален филм, който направих. Необичайното за мен беше, че вместо да търся човек за представата, която имах за героя, стана обратното – срещнах интересен, истински човек и трябваше да намеря начин да разкажа за него.

Преди снимките често се срещахме с Гинка и тя ми разказваше за себе си. Самата тя много ми помогна да си изясня филмовия разказ. Познанството с Гинка е вълнуващо и до днес. След наградата за филма повече хора знаят за нея, а аз успях да заснема следващ късометражен филм, игрален. Мисля, че това са все хубави неща.

И за още едно хубаво нещо няма как да не те попитаме – работата ти с Георги Дюлгеров по филма му „Буферна зона". Как се работи с наистина големите у нас?
Започнах да посещавам лекции на Георги Дюлгеров през 2010 г. Първо ходех нелегално в НАТФИЗ, а след това вече нямаше нужда, защото той започна да преподава в НБУ. Покрай тези срещи и след първия ми късометражен филм в неговия майсторски клас той ме покани да му бъда асистент в бъдещия филм.

И в най-смелите си мечти не съм си помисляла, че това е възможно. Около „Буферна зона“ имаше какви ли не перипетии. Преминах през целия процес на правене на един пълнометражен филм. Бях плътно до режисьора. Накрая дори монтирах с него. Ани Йотова се шегува, че в „Буферна зона“ съм изкарала второ висше образование по режисура.

Тази година беше част от журито на традиционния конкурс Jameson Short Film Award. Как е от другата страна? Не да си избиран, а да избираш?
За мен беше отговорност именно защото знам какво е да си от другата страна. Гледах внимателно всичките 93 подадени за участие филми. Някои дори по два пъти. Беше любопитно да видя толкова много заявки на хора като мен, да си дам сметка кой от какво се интересува и с какви средства се опитва да го разкаже.

Като говорим за средства – на какъв етап е Антония Милчева сега? Сподели три думи за себе си и какво ти се снима напоследък?
Плътни, истински, човешки истории.

Оптимист ли си за бъдещето на българското кино, Тони?
Вярвам, че има хора, които разбират от кино и им предстои да правят филми.

Трудно ли се работи като млад режисьор по тези географски ширини?
Предполагам, че навсякъде е трудно. Самото кино е трудно според мен – от една страна, защото е много, много сложно изразно средство. Проумяването на прости и основни неща, свързани с мисленето за кино, на мен ми отне години. И това е само първата малка стъпка.

А съществуват и  външни обстоятелства като това да успееш да финансираш филма си, да намериш хора, с които да го направиш, фестивали, които да го харесат, награди, които да ти дадат – последните две неща се оказаха необходимост, която ти позволява да продължаваш да работиш...

Като каза „да продължаваш да работиш“, тук идва неизменният въпрос за прословутите бъдещи творчески планове?
Вече казах, че миналата година заснехме с оператора Георги Челебиев и с помощта на много приятели късометражен игрален филм и е време той да бъде завършен. Това е разказ за близостта на едно 14-годишно момиче с неговия баща и как, за да порасне, човек трябва да премине през страданието.

Какво да гледаме тези дни? Твоята режисьорска филмова листа?
Тя е безкрайна, много неща не съм гледала още. От новите български филми най-голямо любопитство изпитвам към „Семейни реликви“ на Иван Черкелов. Скоро гледах  „Позиция на дете“, румънски филм със „Златна мечка" и много ме впечатли, не заради наградата. „Стая" на Лени Ейбрахамсън е нов хубав филм, според мен. И един вечен – „Не тъгувай" на Георгий Данелия.

„Стая“ сме го гледали и наистина е разтърсващ, но сега за финал ще те помолим да ни дадеш личната си формула за успех, пък току-виж някой се вдъхновил изначално?
Винаги ме е ръководил стремежът да разбера същността на заниманието с кино. Но ми се струва, че днес под успех се разбира нещо друго.

ПРОЧЕТИ И РЕЖИСЬОРСКИТЕ ОТКРОВЕНИЯ НА ПЕТЪР ВЪЛЧАНОВ!