„УИМБЪЛДЪН“ НИ СКРИ ТОПКАТА

Разходихме се до най-великия тенис турнир и потвърждаваме – уникален е

  • 15.07.2015
  • от Свилен Георгиев

За „Уимбълдън“ сме чели и чували много. Но, признаваме си – нищо не можеше да ни подготви за това, което изпитахме през краткото време, в което се помотахме из Всеанглийския клуб, гледахме супер тенис и се отъркахме в звездите и в невъзможно британската атмосфера на турнира. Защото тя е нещо, което просто не може да се усети никъде другаде.

Приятният сблъсък с факта, че тук нещата се случват различно, започна още преди влизането в самия комплекс. Честно казано, не вярвахме, че англичани може да се редят на огромна опашка, и още по-малко – да нощуват на палатка, за да се сдобият със заветния билет за турнира, докато не го видяхме с очите си. Или по-точно – докато не видяхме Опашката. Да, тя се е превърнала в толкова сериозна институция със свои собствени строги правила, че си е заслужила главната буква в името. Причината за съществуването й е, че „Уимбълдън“ е едно от много малкото спортни събития с такава важност във Великобритания, за което се продават билети за същия ден, при това на едни от най-хубавите места. Можеш да си купиш от ограниченото количество билети за трите централни корта, където се играят най-важните мачове, или пропуск, който ти позволява да щъкаш свободно из всички останали кортове и въобще из целия комплекс. И така – през целия ден. Ако пък решиш, че не ти се стои до края, връщаш билета си, който после бива препродаден на някой щастливец само за 10 паунда, а всички приходи от това отиват за благотворителност.

Опашката обаче е не просто редене за билетче, а изживяване само по себе си, което мнозина чакат цяла година.

Затова разпъват пикник от предната вечер, забавляват се (но без да вдигат шум след 22 часа, защото ще нарушат правилата), а на сутринта стюардите започват да ги будят около 6 и да ги приканват да оформят по-стегната колона, за да знаят новопристигналите къде е краят на Опашката и да се наредят на него. Когато ние пристигнахме на „Уимбълдън“, различните й лъчове вече се бяха плъзнали, докъдето поглед стига. За щастие, бяхме си осигурили билети предварително, така че не се наложи и ние да чакаме, но се поинтересувахме колко човека има в момента в Опашката. Любезна дама от стюардите ни отговори, че са около 10 000. Струпването на толкова народ на едно място вече си е предпоставка за хаос, но не и тук – няма дори и мисъл за предреждане, всеки чака търпеливо и с усмивка реда си.

Въобще едно от нещата, които ни впечатлиха най-много на „Уимбълдън“, беше възпитанието и приветливостта на абсолютно всички – зрители и организатори, готовността им да ти помогнат или поне да те накарат да се почувстваш добре. Дотолкова, че не е необичайно непозната дама от публиката да се приближи до теб и да ти направи комплимент за облеклото ти. Не е необичайно за нея, иначе трябваше два пъти да ни го повтори, за да разберем какво точно иска да ни каже и че не очаква нищо в замяна.

Може би причината хората да се радват, че си облечен добре, е, че тук особено се държи на това. Дори и хлапетиите от мъжки пол са издокарани в костюм, риза и вратовръзка. За майките им да не говорим – то са прически, рокли, чудесии. И не става дума само безупречния стил на знаменитостите от типа на Кейт Уинслет, Бенедикт Къмбърбач или Хю Грант, които населяват Кралската ложа на Централния корт (там дори и шампионът от Формула 1 Луис Хамилтън не беше допуснат за финала, защото не беше достатъчно елегантен). Просто на „Уимбълдън“ няма да видиш човек, облякъл първото нещо, което е намерил в гардероба.

Сигурно и затова там се чувствахме малко като в оазис. Лондон е един от най-шарените и космополитни градове в света, където се омешваш с всевъзможни раси и култури, попиваш какви ли не звуци и аромати. Но влезеш ли във Всеанглийския клуб, попадаш в нещо като бастион на британския аристократизъм, в който традициите имат същото значение, каквото са имали и преди 100 и кусур години.

Всичко това обаче е преплетено с изключителния уют и усещане за непосредственост в комплекса. Той е много компактен, кортовете са един до друг и въобще всичко е наблизо. За сравнение комплексът, на който се провежда „Ролан Гарос“ например, е много по-разхвърлян.

Тази близост означава, че дори и най-големите звезди на тениса са ти на една ръка разстояние, докато тренират, и постоянно се разминаваш с тях из алеите на „Уимбълдън“.

В един ден ние успяхме да гледаме от няколко метра тренировките на шампиона Джокович, на нашия Григор, Гаске и Вавринка. Играчите по никакъв начин не се крият, не гледат да се изолират от публиката, а тя пък им отговаря с пълна липса на истерия, писъци и скупчване при появата им. Някак успокояващо е да видиш хора, спечелили милиони покрай тениса, да се държат толкова естествено. Е, най-големите от тях понякога са придружавани от скромна охрана, но и това си има своите предимства – ако не е тя, често може и да не забележиш, че се разминаваш с някое светило. Ние така почти прегазихме движещия се сам испанец Фернандо Вердаско, бяхме рамо до рамо и с легендарния трикратен шампион от „Уимбълдън“ Борис Бекер, който сега тренира Джокович.

Зрителите имат достатъчно забавления и когато не зяпат изявите на тенисистите. Спонсорите на турнира са се погрижили в комплекса да има по нещо интересно за всеки, но като тенис фенове нас ни привлече най-много възможността сам да хванеш ракетата и да поиграеш.

Необичайните за Лондон жеги помогнаха да бъдат изпити тонове бира, естествено – само от официалната марка на турнира „Стела Артоа“. Много добре вървеше и типичният местен „Пимс“ – алкохолна напитка с много плодове и лед. Най-доброто място за разхлаждане с чаша в ръка беше прочутият хълм Хенмън Хил, където зрителите можеха да гледат полегнали на тревата мачовете, излъчвани на огромен екран. Но и само безцелната разходка наоколо си е празник за очите – всичко наоколо е издържано само в трите официални цвята на турнира – зелено, лилаво и бяло, дори и последното цветенце не изневерява на тази традиция.

И все пак най-важното нещо, за което всички са тук, е тенисът. Няма друго място в света, където да се чувстваш, сякаш си попаднал в своеобразен негов храм.

И няма как да е различно – тенисът буквално е измислен тук. Удоволствието да гледаш мач на Централния корт на „Уимбълдън“ не може да се сравни с никое друго тенис изживяване и горещо го препоръчваме дори и на хора, които не знаят каква е формата на топката.

Приятната тръпка те обхваща още навън – щом застанеш пред изцяло обраслата със зеленина фасада на най-големия корт. А вътре разбираш, че английското възпитание достига своя апогей, когато поданиците на Кралицата гледат един от любимите си спортове. Тишината по време на разигравания е пълна, а всяко добро отиграване се аплодира бурно, независимо кой от двамата играчи го е направил. Публиката е като живо същество, което въздъхва в един глас, когато топката излезе на милиметри в аут или спре в мрежата. Позволиш ли си пък да се зарадваш, че противникът на твоя любимец е сгрешил, хората наоколо започват да ти шъшкат, един вид да не злорадстваш над неговото нещастие. Всичко това създава неповторима атмосфера... и се забравя в момента, в който на корта се появи сънародник на домакините. Тогава дори и англичаните показват, че са хора. Станахме свидетели как по време на най-трудния си мач в турнира шампионката Серина Уилямс направи в решаващ момент две поредни двойни грешки срещу местното момиче Хедър Уотсън. Във всеки друг случай публиката би запазила пълно мълчание, защото тази грешка се смята за най-недопустимата в тениса и не е гот допълнително да депресираш човека, който я е допуснал. Сега обаче англичаните избухнаха в такива овации, сякаш Кейт и Уилямс са обявили, че ще имат трето дете. Серина видимо се изнерви от отношението, после се стегна и опука британката, а накрая зрителите възнаградиха и нея с нестихващи аплодисменти. Защото емоциите и пристрастията са моментни, но „Уимбълдън“ и всичко, което той символизира, са вечни.

Ще ни взима акъла и догодина. Желаещи да го видим пак отблизо?